Изповядвам

– Ще се върна пеша.

– Вие сте луд.

– Да.

Взе чантата и тръгна към четирите дъски, сглобени как да е, без да се обърне да каже довиждане на шофьора на таксито. Той плю на земята, по-доволен от всякога, защото имаше време да се отбие в Киконго на гости на братовчедите и да види дали може да хване някой клиент до Кикуит – така вече нямаше да има нужда да работи четири-пет дни.

Без да се обръща, почака да заглъхне шумът от таксито. Запъти се към единственото дърво на това място, странно дърво, което сигурно имаше някакво невъзможно име, и взе една обемиста чанта от военен камуфлажен плат, която явно го чакаше, облегната на дънера като задрямала. После зави зад ъгъла и се озова пред това, което вероятно беше главният вход на „Бебенбелеке“. Дълъг навес, под който седяха три жени на нещо като шезлонги и наблюдаваха внимателно в мълчание как минават часовете. Врата нямаше. А вътре никъде нямаше рецепция. Един полутъмен коридор с крушка, която светеше с треперлива светлина от генератор. И една кокошка, която побягна навън, сякаш беше усетила, че са я хванали да върши нещо нередно. Върна се при навеса и се обърна едновременно към трите жени.

– Доктор Мюс?

Една от жените, най-старата, посочи навътре с глава. Най-младата потвърди и добави вдясно, но сега приема пациенти.

Отново влезе и тръгна по коридора вдясно. Веднага се озова в едно помещение, където стар мъж с бяла престилка, безупречно чиста сред толкова прах, преслушваше едно дете, което се страхуваше и искаше майка му, застанала права до него, да го спаси.

Седна на крещящо зелената пейка, където имаше още две жени – разтревожени от нещо, което бе нарушило ежедневието в „Бебенбелеке“, те непрекъснато повтаряха едни и същи думи като някаква литания. Той остави по-голямата чанта в краката си, при което се чу метален звук. Стъмваше се. След като прегледа последната пациентка, доктор Мюс вдигна глава за първи път и го погледна така, сякаш беше най-нормалното нещо на света.

– И вие ли сте за преглед? – попита вместо поздрав.

– Искам само да се изповядам.

В този момент новодошлият си даде сметка, че човекът пред него не беше просто стар, а много стар. Когато се движеше, оставяше впечатление за неизчерпаема вътрешна енергия и това го беше подвело. Тялото му беше на човек, прехвърлил осемдесетте, на колкото и беше в действителност. А на снимката, която беше видял, изглеждаше на не повече от шейсет и няколко години.

Сякаш беше нещо съвсем обичайно един европеец да пристигне привечер в болницата „Бебенбелеке“ и да помоли да се изповяда, доктор Мюс изми ръцете си на мивката, където по чудо имаше кран за вода, и покани новодошлия да го последва. В този момент двама мъже с тъмни очила, които се правеха на много важни, седнаха на зелената пейка, след като изгониха разтревожените жени. Докторът въведе посетителя в малко помещение, може би кабинета му.