Крахът на титаните [bg]

III

Когато сервираха кафето след обяда, лейди Мод попита лейди Хърмия:

— Лельо, знаеш ли как да се свържеш с адвоката на Фиц в спешен случай?

Леля Хърм изглеждаше леко сепната.

— Скъпа моя, какво общо имам аз с адвокати?

— Човек никога не знае. — Мод се обърна към иконома, който тъкмо слагаше кафеника на сребърния триножник. — Граут, бъди така добър да ми донесеш лист и молив.

Граут излезе и се върна с материалите за писане. Мод написа името и адреса на семейния адвокат.

— Това защо ми е? — попита леля Хърм.

— Може да ме арестуват този следобед — весело подхвърли Мод. — Ако се случи, обади се на човека, ако обичаш, и го помоли да дойде да ме извади от затвора.

— О! Не може да говориш сериозно!

— Не, сигурна съм, че няма да стане. Но, за всеки случай… — Мод целуна леля си и излезе от стаята.

Държанието на леля Хърм гневеше Мод, но повечето жени си бяха такива. Не подобаваше на една дама дори да знае името на семейния адвокат, камо ли да разбира законните си права. Не беше чудно тогава, че жените биват така безмилостно експлоатирани. Мод си сложи шапката, ръкавиците и лекото лятно палто, излезе на улицата и хвана автобус за Олдгейт.

Беше сама. След избухването на войната правилата за придружаването на дамите не бяха така строги. Вече не беше скандално неомъжена жена да излиза денем без придружител. Леля Хърм не одобряваше промяната, обаче нито можеше да заключи Мод, нито можеше да се обърне към Фиц, който се намираше във Франция. И така, налагаше й се да приеме положението, макар и с кисела физиономия.

Мод издаваше Войнишка съпруга, малотиражен вестник, кой се застъпваше за по-добро отношение към издържаните от фронтоваците семейства. Един консервативен депутат беше описал вестника като „зловредна заплаха за правителството“ и оттогава тези думи биваха отпечатвани на заглавката на всеки брой. Гневната кампания на Мод се захранваше от нейната ненавист към подчиненото положение на жените, съчетана с ужаса й от безсмисленото клане във войната. Субсидираше вестника от собственото си малко наследство. Тези пари бездруго не й трябваха особено: Фиц винаги плащаше за всичко, от което тя имаше нужда.

Етел Уилямс беше управител на изданието. Тя с готовност напусна шивашката фабрика заради по-добрата заплата тук и заради позициите на вестника. Етел споделяше гнева на Мод, но притежаваше други умения. Мод разбираше висшата политика — в обществото се срещаше с министри от правителството и разговаряше с тях по злободневни теми. Политическият свят на Етел беше друг — Националния профсъюз на производителите на облекла, Независимата Лейбъристка партия, стачки, локаути и улични шествия.