Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Обучението завърши и Приятелите получиха два дни отпуск, преди да заминат за Франция. Тате смяташе, че е възможно сега да вижда Били за последен път жив. Навярно затова си беше наложил да се смири и да поговори с него.
Били погледна часовника. Дошъл беше тук, само за да се сбогува с майка си. Планираше да прекара отпуска си в Лондон с Етел и с нейната привлекателна наемателка. Хубавото лице на Милдред с алените устни и изпъкналите зъби беше живо в ума му, откакто тя го сепна с думите „мама му стара, ти ли си Били“. Мешката му стоеше на пода до вратата, вързана и готова. Вътре бяха и събраните съчинения на Шекспир. Томи го чакаше на гарата.
— Имам да хващам влак — каза Били.
— Има много влакове — отговори тате. — Седни, Били… моля те.
Били не се чувстваше удобно, когато баща му беше в такова настроение. Тате може да беше твърде праведен, високомерен и остър, но поне беше силен. Били не искаше да го вижда как отслабва.
Дядо седеше на обичайното си място и слушаше.
— Хайде, Били, бъди добро момче — взе да го увещава той. — Дай на татко си възможност, а?
— Добре тогава — отвърна Били и седна край кухненската маса.
Майка му дойде от килера.
Замълчаха. Били знаеше, че може би никога вече няма да влезе в този дом. Когато се върна от военния лагер, той за пръв път видя, че къщата е малка, стаите са мрачни, а въздухът е натежал от въглищен прах и мирис на готвено. И най-вече след непринудените закачки в казармата той разбираше, че тук са го възпитали в пуританско благочестие, при което много от човешките и естествените неща не могат да намерят израз. Ала и така мисълта, че заминава, го натъжаваше. Тук всичко беше просто. Били вярваше в Бога, слушаше тате и имаше доверие на останалите работници долу в мината. Собствениците на мината бяха зли, профсъюзът бранеше хората и социализмът предлагаше по-светло бъдеще. Животът обаче не беше толкова прост. Били можеше и да се завърне на улица „Уелингтън“, но никога вече нямаше да е тукашното момче.
Тате допря длани, затвори очи и каза:
— Господи, помогни на раба Си да е смирен и покорен като Иисуса. — После отвори очи и продължи: — Защо го направи, Били. Защо се записа?
— Защото сме във война — рече Били. — Трябва да се сражаваме, независимо дали ни харесва или не.
— Нима не разбираш… — Тате спря и вдигна ръце в помирителен жест. — Нека започна отново. Нали не вярваш на вестниците, като пишат, че немците са злодеи, които изнасилват монахини?
— Не. Всичко, което пишат за миньорите, е лъжа, така че не очаквам да напишат истината за немците.
— Както виждам нещата, това е капиталистическа война, която няма нищо общо с трудовия човек. Но ти може да не се съгласиш.
Били се удиви от усилията на тате да поддържа помирителен тон. Досега не го беше чувал да казва може да не се съгласиш. Той отговори:
— Не знам много за капитализма, обаче навярно си прав. Въпреки това, немците трябва да бъдат спрени. Мислят, че им се полага да управляват света!
— Ние сме британци — каза тате. — Нашата империя владее повече от четиристотин милиона души. Една нищожна част имат правото на глас. Не управляват собствените си страни. Питай средния британец защо и той ще ти каже, че да управляваме низшите народи е наша съдба. — Тате разпери ръце в жест, който говореше Не е ли очевидно? — Били, момчето ми, не германците си мислят, че трябва да владеят света, а ние!
Били въздъхна. Съгласен беше с всичко това.
— Но ни атакуват. Причините за войната може да са погрени, но така или иначе трябва да воюваме.
— Колцина загинаха през последните две години? — попита тате. Той повиши глас, но не от гняв, а по-скоро от тъга. — Милиони! И това ще продължи, докато млади мъже са съгласни да се избиват взаимно така или иначе, както казваш.