В капана на времето [bg]

Луиз се наведе и навря лице в полезрението ми.

— Виждам костите по лицето ти! Ако не искаш да ядеш, поне излез малко навън! — рече изнервена. — Дъждът спря; ела да видим има ли грозде. Може да хапнеш поне от него.

Навън или вътре, беше ми все едно. Меката сковаваща сивота още ме изпълваше, размиваше очертанията и лишаваше от облик всяко място. Но като че ли беше важно за Луиз, затова станах послушно и тръгнах с нея.

Близо до портата на градината обаче готвачката я спря с въпроси и оплаквания относно менюто за вечерята. Бяха поканени гости, за да се поразсея, и трескавите приготовления предизвикваха малки домашни експлозии цяла сутрин.

Луиз въздъхна мъченически и ме потупа по гърба.

— Ти върви! Ще изпратя лакей с наметалото ти.

Денят беше хладен за август, защото през нощта беше валяло. По чакълестите алеи имаше локвички, а от дърветата още се сипеше вода.

Небето беше сиво, но вече незатулено от тъмните дъждовни облаци. Обгърнах с длани лактите си. Слънцето сигурно щеше скоро да изгрее, но още беше студено и имах нужда от наметалото си.

Когато чух стъпки по пътеката зад мен, се обърнах и видях Франсоа, втория лакей, но той не носеше нищо. Изглеждаше притеснен, сякаш не беше сигурен дали търси точно мен.

— Мадам, имате посетител.

Въздъхнах; не исках да полагам усилия за любезни разговори.

— Кажи им, че съм неразположена, моля те. — Обърнах се да продължа. — А когато си тръгнат, ми донеси наметалото.

— Мадам — каза той зад мен, — търси ви сеньор Брох Туарах — вашият съпруг.

Извърнах се бързо към къщата. Вярно беше. Високата фигура на Джейми вече завиваше зад ъгъла. Обърнах се, престорих се, че не съм го видяла, и продължих към беседката. Тук храстите бяха гъсти, вероятно щях да успея да се скрия.

— Клеър! — Дотук с преструвките; беше ме видял и вървеше към мен. Аз също ускорих ход, но нямаше да му избягам. Задъхах се още на половината път до беседката и се наложи да забавя. Не бях в състояние да полагам големи физически усилия.

— Клеър, чакай!

Леко се извърнах; той беше точно зад мен. Меката сивота потрепери и аз усетих паника при мисълта, че появата му ще я разкъса. Тогава ще умра, казах си, като личинка, извадена от почвата и хвърлена да се гърчи на камък, гола и беззащитна под слънцето.

— Не! Не искам да говоря с теб. Махай се. — Той се поколеба и аз тръгнах бързо по пътеката към беседката. Чух стъпките му по чакъла зад мен и почти се затичах.

Спрях да се провра през арката, той внезапно се хвърли напред и ме сграбчи за китката. Опитах да се освободя, но не ме пускаше.