В капана на времето [bg]

Появата му беше посрещната с дружно ахване и двама от закачулените съдии бързо отстъпиха назад. Самият Луи се притесни и се озърна към охранителя си, който стоеше оцъклен до вратата.

Змията подаде веднъж-дваж език, за да вкуси въздуха. Явно реши, че смесицата от восък и благовония не става за ядене, обърна се и направи опит да се върне в топлия джоб, от който така внезапно беше извадена. Графът я хвана умело зад главата и я протегна към мен.

— Виждате ли? — рече триумфално. — Жената се свива от страх! Тя е вещица!

Всъщност, в сравнение с един от съдиите, който се свиваше до отсрещната стена, аз бях направо непоклатима, но трябваше да призная, че отстъпих неволно назад, щом видях змията. Сега пак пристъпих напред с намерението да я взема от ръката му. Проклетото нещо не беше отровно все пак. Може би щяхме да проверим доколко безобидна е, като я увия на врата му.

Преди да го достигна обаче, мастър Раймон заговори. В цялата тази суматоха почти го бях забравила.

— Не само това е писано в Светото писание, мосю графе. — Не повиши глас, широкото жабешко лице беше безизразно. Все пак гласовете стихнаха и кралят се обърна към него.

— Да, мосю?

Раймон кимна вежливо, че му дават думата, и посегна към робата си. Измъкна малка манерка от един джоб, а от друг — чаша.

— „Ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди.” — Вдигна чашата и сребърната ѝ вътрешност засия на свещите. После наклони манерката към нея, готов да излее съдържанието ѝ. — Щом и двамата с милейди Брох Туарах сме обвинени — озърна се към мен, — предлагам тримата да се подложим на това изпитание. Ще разрешите ли, Ваше Величество?

Луи изглеждаше смутен от бързото развитие на събитията, но кимна и тънка струйка кехлибарена течност плисна в чашата. Вътре веднага почервеня и започна да кипи.

— Драконова кръв — уведоми ни Раймон и размаха чашата. — Напълно безобидна за чистото сърце. — Усмихна се беззъбо и окуражаващо и ми я подаде.

Май нямах голям избор, освен да я изпия. Драконовата кръв изглежда беше някаква форма на натриев бикарбонат; имаше вкус на бренди със сода. Отпих две-три средно големи глътки и му я върнах.

Раймон отпи много церемониално. Отдръпна чашата, за да покаже порозовелите си устни и се обърна към краля.

— Мога ли да помоля Бялата дама да подаде чашата на мосю графа? — попита той и посочи белите линии около краката си, за да подскаже, че не може да излезе извън защитата на пентаграмата.

Кралят кимна, аз взех чашата и се обърнах механично към графа. Той беше може би на пет-шест крачки от мен. Направих първата стъпка, после още една, коленете ми трепереха силно като в малкия будоар на краля.

Бялата дама вижда истинската същност на човека. Дали? Дали наистина знаех нещо за тях, за Раймон или за графа?

Можех ли да предотвратя това? По-късно си задавах този въпрос стотици, хиляди пъти. Можех ли да постъпя иначе?

Спомних си мисълта, която прекоси ума ми при първата ми среща с Чарлс Стюарт; колко удобно щеше да е за всички, ако вземе че умре. Но не можеш да убиеш човек заради убежденията му, дори ако тези убеждения означават смъртта на невинни, нали?