В капана на времето [bg]

Върнах се от Париж в къщата на Луиз във Фонтенбло. Не исках да ходя на Рю Тремулин — или някъде другаде, където можеше да срещна Джейми. Той нямаше време; трябваше да тръгне за Испания веднага, иначе рискуваше планът му да се провали.

Луиз, както винаги добра приятелка, ми прости бягството и — трябва да ѝ се признае — не ме попита къде съм била, нито какво съм правила там. Аз също не говорех много. Стоях си в стаята, хапвах по малко и се взирах в гипсовите орнаменти по тавана. Нуждата да отида в Париж ме беше стимулирала за известно време, но сега нямаше какво да правя. Без посока, аз пак започнах да се рея безцелно.

Все пак понякога полагах усилия. Подтиквана от Луиз, слизах на вечери или пиех чай с някой гостуващ приятел. Опитвах се да обръщам внимание на Фъргъс, единствения човек на света, към когото все още изпитвах някаква отговорност.

Затова, когато чух гласът му да се издига от другата страна на една пристройка, докато прилежно се разхождах следобед, аз се почувствах длъжна да проверя какво става.

Той се беше изправил пред един от конярите — по-голямо, намусено и широкоплещесто момче.

— Затваряй си устата, тъпа жаба такава — тъкмо казваше конярят. — Не разбираш какви ги плещиш!

— Аз знам по-добре от теб — прасе такова! — Фъргъс пъхна пръсти в ноздрите си, вирна носа си нагоре, после затанцува и загрухтя.

Момчето, което наистина имаше вирнат хобот, не губи време в спорове, ами налетя със стиснати юмруци и замахна. До секунди вече се търкаляха по калната земя, пищяха като котки и си късаха дрехите.

Докато се чудех дали да се намеся, конярят се претърколи върху Фъргъс, хвана го за врата с две ръце и започна да блъска главата му в земята. От една страна, смятах, че Фъргъс вероятно си е изпросил подобно внимание. От друга, видях, че лицето му става тъмночервено и не ми се щеше да си отиде без време. След още малко колебания аз се приближих до тях.

Конярят беше яхнал Фъргъс и го душеше, задникът му беше точно пред краката ми. Аз го изритах точно в шефа на панталоните. Той изгуби равновесие и се катурна с вик върху жертвата си. Претърколи се настрани и се изправи със стиснати юмруци, но ме видя и избяга.

— Какви ги вършиш? — Издърпах Фъргъс, който се давеше и плюеше. Започнах да изтупвам дрехите му и почистих по-големите буци кал.

— Виж се! — казах обвинително. — Скъсал си не само ризата си, но и панталоните. Трябва да помолим Берта да ги зашие. — Обърнах го и подръпнах скъсания плат. Конярят явно го беше хванал за колана на панталоните и ги беше съдрал по страничния шев. Твърдият плат висеше на слабите му хълбоци и оголваше едното бедро.

Внезапно замълчах и се вгледах смаяна. Не гледах голото дупе, а малкият червен белег, който го украсяваше. Беше с размера на монета от половин пени и бе тъмночервен, с цвета на скорошно изгаряне. Докоснах го и Фъргъс подскочи уплашен. Ръбовете на белега бяха изпъкнали; онова, което го бе оставило, беше потънало в плътта. Аз сграбчих момчето за ръката, за да не избяга, и се наведох да огледам.