В капана на времето [bg]

— Когато разбраха, искаха да ме хвърлят в морето и трябва да кажа, че идеята ми се стори много добра. — Ухили се криво. — Някога да си имала морска болест, докато си нажулена с коприва?

— Не. — Потреперих при тази мисъл. — Мърто ли ги спря?

— О, да! Беше много яростен нашият Мърто. Спеше на прага на каютата с ръка на кинжала, докато не стигнахме до Билбао.

Както и очаквахме, капитанът на „Саламандър”, изправен пред перспективата да изгуби товара си в Хавър или да се върне в Испания и да чака новината да стигне до Париж, решил да продаде товара си на новия, изпратен му от съдбата купувач.

— Но се пазари здравата — добави Джейми и се почеса по ръката. — Половин ден се опъва, а аз умирах в онзи хамак, пикаех кръв и си изповръщах червата!

Все пак сделката била сключена, портвайнът и болният били стоварени в Билбао и — освен че още пикаел в червено — Джейми се възстановил бързо.

— Продадохме портвайна на посредник в Билбао. Изпратих веднага Мърто в Париж, за да плати на мосю Дюверне, а аз… дойдох тук.

Погледна ръцете си, които лежаха в скута му.

— Не можех да реша — рече тихо. — Да дойда или не. Вървях, за да си дам време да помисля. Изминах пеша целия път от Париж до Фонтенбло и почти целия обратно. Връщах се десетина пъти, обвинявах се, че съм убиец и глупак. Не знаех кого да убия — себе си или теб…

Въздъхна и ме погледна, очите му бяха потъмнели от сенките на потрепващите листа.

— Трябваше да дойда — каза простичко.

Аз не отговорих, само сложих ръка върху неговата. Земята беше покрита с паднали листа и миризмата от ферментацията им обещаваше забравата на виното.

Премреженото от облаци слънце залязваше и озареният в златно огромен силует на Юго се извиси пред арката.

— Моля за извинение, мадам. Господарката иска да знае дали господинът ще остане за вечеря?

Погледнах Джейми. Той седеше неподвижен и чакаше. Слънчевите лъчи, проникващи през листата, нашарваха косата му и лицето му тънеше в сенки.

— Мисля, че няма да е зле — казах аз. — Ужасно си отслабнал.

Той ме погледна с лека усмивка.

— Ти също, сасенак.

Стана и ми предложи ръката си. Аз я поех, тръгнахме заедно към вечерята и оставихме лозовите листа да продължат своя тих разговор.