В капана на времето [bg]

— Видях те там — на земята. Господи! Беше толкова бледа и полите ти бяха подгизнали от кръв… Опитах да дойда при теб, още щом те видях — хукнах към теб, но стражата ме хвана.

Преглътна с усилие и през него мина тръпка.

— Борех се с тях… молех ги… но те не ме отведоха. Хвърлиха ме в килия и ме оставиха там… да мисля, че си мъртва, Клеър; да мисля, че аз съм те убил.

Тръпката продължи и аз разбрах, че плаче. Колко ли дълго беше седял в мрака на Бастилията съвсем сам, само с миризмата на кръв и празната черупка на отмъщението?

— Всичко е наред — казах аз и притиснах по-силно ръка към гърдите му, сякаш да успокоя препускащото му сърце.

— Джейми, всичко е наред. Не беше… не беше по твоя вина.

— Опитах да си разбия главата в стената — само за да спра да мисля — каза той шепнешком. — Затова ме вързаха, ръцете и краката. А на следващия ден Дьо Роан дойде и ми каза, че си жива, но едва ли ще изкараш дълго.

Замълча, но аз усещах болката му, остра като кристални ледени копия.

— Клеър, съжалявам.

Съжалявам. Тези думи беше написал в бележката, преди да разбие света ми. Но вече ги разбирах.

— Знам. Джейми, знам. Фъргъс ми каза. Знам защо си го направил.

Той пое дълбоко дъх.

— Да, но…

Оставих ръката си да падне измръзнала и мокра от дъжда върху грубия плат на бричовете за езда.

— Казаха ли ти защо те пускат? — опитах да успокоя дишането си, но не се получи.

Бедрото му се стегна под ръката ми, но гласът му вече беше овладян.

— Не. Само че е по заповед на Негово Величество… — каза го с такава ярост, че ми стана съвсем ясно — той знаеше какво означава това освобождаване.

Прехапах устна, исках да му обясня.

— Каза ми майка Хилдегард — продължи той. — Веднага отидох в Болницата на Ангелите, за да те търся. Майка Хилдегард ми даде бележката, която си оставила за мен. Тя… ми каза.

— Да, отидох при краля…

— Знам! — Ръката му стисна моята и по дишането му разбрах, че е стиснал зъби.

— Но Джейми… когато отидох…

— Господи! — Внезапно изправи гръб, за да ме погледне. — Не знаеше ли какво ще… Клеър! — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — По целия път до Орвието го виждах; виждах ръцете му върху бялата ти кожа, устните му по шията ти, виждах… виждах оная му работа… и виждах как това мръсно, гадно нещо се плъзга… Господи, Клеър! В затвора те мислех за мъртва, а по пътя към Испания съжалявах, че не си!

Кокалчетата на ръката, с която стискаше моята, побеляха и моите изпукаха.

Издърпах ръката си.

— Джейми, чуй ме!

— Не! Не искам да слушам…

— Чуй ме, проклет да си!

Той замълча и аз бързо започнах да му разказвам за случилото се при краля; за мъжете с качулките, тъмната стая, дуела между магьосниците и смъртта на граф Сен Жермен.

Докато говорех, червенината по бузите му си отиваше и изражението му омекваше — от мъка и гняв до изумление и постепенно — до смайване и приемане.