Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Мистър Озбърн, мистър Озбърн! — извика Добин, като се приближи и подаде ръка. Озбърн не направи движение да я поеме, само още веднъж изкрещя с проклятие на слугата си да кара по-бързо.
Добин сложи ръка отстрани на екипажа.
— Аз трябва да ви видя, сър — каза той. — Имам да ви предам едно известие.
— От онази жена ли? — запита яростно Озбърн.
— Не — отвърна другият, — от сина ви.
При тези думи Озбърн се отпусна назад в ъгъла на екипажа си и като го остави да отмине напред, Добин продължи да язди близо зад него. Така минаха през града, докато стигнаха хотела на мистър Озбърн, без да разменят ни дума повече. Добин последва Озбърн до стаите му. Джордж често беше ходил в тези помещения; там бе жилището, което заемаше семейство Кроли през време на престоя им в Брюксел.
— Моля, имате ли да ми казвате нещо, капитан Добин?… Впрочем прося извинение, би трябвало да кажа майор Добин, тъй като по-ценните от вас хора са загинали и вие сега заемате тяхното място — каза мистър Озбърн с този свой язвителен тон, който понякога благоволяваше да възприеме.
— Наистина, по-добрите от мене са мъртви — отвърна Добин. — И аз искам да ви говоря за един от тях.
— Приказвайте накратко, сър — каза другият с проклятие, като поглеждаше смръщено посетителя си.
— Дойдох тук като негов най-близък приятел — подхвана отново майорът — и като изпълнител на завещанието му. Той го направи, преди да тръгне за сражение. Известно ли ви е колко оскъдни са средствата му и в какво притеснено положение се намира вдовицата му?
— Аз не познавам вдовицата му, сър — каза Озбърн. — Нека тя се върне при баща си. — Но джентълменът, комуто той говореше, бе твърдо решил да запази хладнокръвие и затова продължи, без да обръща внимание на прекъсването:
— Знаете ли, сър, състоянието на мисис Озбърн? Животът, а едва ли не и разсъдъкът й са разтърсени от удара, който се стовари върху нея. Много е съмнително дали ще се възстанови. Останала й е обаче една възможност за спасение и за нея дойдох тук да ви говоря. Скоро тя ще стане майка. Ще хвърлите ли бащината вина върху детето? Или ще простите на детето заради паметта на клетия Джордж?
Озбърн изля цял поток от себевъзхвали и проклятия — чрез първите той се извиняваше за поведението си пред собствената си съвест, а с вторите преувеличаваше липсата на синовен дълг у Джордж. Никой баща в Англия не бил по-щедър към сина си, който тъй безмилостно въстанал срещу него. И умрял, без дори да си признае, че е виновен. Нека тегли последиците на непослушанието и глупостта си! А що се отнасяло до него — до мистър Озбърн, той бил човек, който държал на думата си. Заклел се бил, че никога няма да проговори на онази жена, нито пък да я признае за съпруга на сина си.
— И това е, което можете да й кажете — завърши с проклятие речта си той, — и към това свое решение ще се придържам до последния ден от живота си.
Значи, оттук нямаше никаква надежда. Вдовицата трябваше да живее с оскъдната си пенсия или с помощта, която Джоз би могъл да й даде. «Мога да й кажа това, но тя няма да го чуе» — мислеше си с тъга Добин, тъй като от нещастието насам мислите на клетата млада жена съвсем не бяха тук и зашеметена под тежестта на мъката си, доброто и злото й бяха еднакво безразлични.
Такива бяха за нея дори приятелството и сторените й добрини. Тя приемаше и двете, без да се оплаква, и след като ги приемеше, отново потъваше в скръбта си.
Представете си, че подир гореописания разговор са изминали около дванадесет месеца от живота на нашата клета Амелия. Първата половина на тези дни тя прекара в такава дълбока и сърцераздирателна мъка, че ние, които наблюдаваме и описваме някои от преживяванията на това слабо и нежно сърце, трябва да се отдръпнем пред жестоката печал, която изцежда кръвта му. Пристъпвайте с тихи крачки край нещастната постеля на клетата измъчена душа. Полекичка затваряйте вратата на тъмната стая, където тя страда, също както правеха добрите хора, които се грижеха за нея през първите месеци на болката й и не я оставяха нито за миг, докато провидението не й изпрати утеха. Дойде ден — ден на почти безгранична радост и смайване, — когато клетата овдовяла девойка притисна до гърдите си дете — дете, с очите на Джордж, който бе загинал, — мъничко момче, красиво херувимче. Да чуе първия му вик, бе същинско чудо! Как плачеше и се смееше тя над него — как любовта, надеждата и вярата отново се събудиха в гърдите й, когато детенцето се сгуши там! Тя бе спасена. Лекарите, които се грижеха за нея и се страхуваха за живота и разсъдъка й, чакаха с трепет този критичен момент, преди да заявят, че едното или другото са в безопасност. За хората, които бдяха край нея в продължение на много месеци, си струваше да преживеят всичкото това съмнение и страх, за да видят отново лъчистия й поглед, отправен нежно към тях.