Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Един от тези хора беше нашият приятел Добин. Той я върна в Англия в майчиния й дом. Това стана, когато мисис О’Дауд получи повелително нареждане от своя полковник да тръгне — и така бе принудена да напусне болната. Всеки, който има чувство за хумор, би изпитал голямо удоволствие да види как Добин държеше детето и да чуе с какво доволство се смееше Амелия, докато го наблюдаваше. Уилям беше кръстник на детето и употреби цялата си изобретателност да му купува чашки, лъжички, биберони и коралови герданчета.
Как майка му се грижеше за него, как го обличаше и как живееше чрез него: как пъдеше всички бавачки и не позволяваше почти никоя чужда ръка да го докосва, освен нейната собствена; как смяташе, че най-голямото благоволение, което можеше да покаже към кръстника му, майор Добин, бе да му позволи да го подрусва от време на време — всичко това няма защо да се разправя тук. Детето бе нейният живот. Съществованието й бе майчината милувка. Тя ограждаше крехкото и безсъзнателно същество с любов и обожание. Самия й живот изсмукваше то от гърдите й. Нощем и когато биваше сама, тя изпадаше в такъв екстаз на майчина обич, какъвто чудната божия любов отрежда за женския инстинкт — радост, която стои много по-високо и по-ниско от разума — красива сляпа преданост, позната само на женското сърце. Едно от задълженията на Уилям Добин беше да размишлява върху това поведение на Амелия и да следи, какво става в сърцето й. И ако любовта му го караше да отгатва почти всички чувства, които го вълнуваха, уви, той виждаше с фатална яснота, че там няма място за него. И тъй, понасяше с примирение участта си, знаеше я и бе доволен да я носи.
Предполагам, че бащата и майката на Амелия прозираха намеренията на майора и не бяха настроени зле спрямо тях; защото Добин посещаваше къщата им всеки ден и в продължение на часове стоеше при тях или при Амелия, или при добрия им хазаин мистър Клеп и неговото семейство. Малката дъщеря на мистър Клеп, която бе нещо като любимка на Амелия, го наричаше майор Бонбонков. И обикновено това детенце играеше роля на церемониалмайстор и го въвеждаше при мисис Озбърн, когато той пристигаше. Веднъж то много се смя, когато файтонът на майор Бонбонков спря във Фулъм и той слезе, като свали от него дървен кон, барабан, свирка и други играчки от военен характер — тъй като малкият Джорджи бе едва шестмесечен и още бе прекалено рано да му се подаряват подобни предмети.
Детето спеше.
— Тихо! — каза Амелия, може би пораздразнена от скърцането на ботушите на майора. Тя му протегна ръка и се усмихна, понеже Уилям не можеше да я поеме, докато не се освободи от своя товар.
— Слез долу, малка Мери — обърна се той към момиченцето. — Искам да кажа нещо на мисис Озбърн.
Тя го погледна малко учудено и положи бебето в леглото му.
— Дойдох да си взема сбогом, Амелия — каза той, като пое нежно деликатната малка бяла ръка.
— Сбогом? А къде ще отидете? — запита го с усмивка тя.
— Изпращайте писма до моите пълномощници — каза той, — те ще ми ги препращат; защото вие ще ми пишете, нали? Ще отсъствувам доста дълго.
— Ще ви пиша за Джорджи — каза тя. — Драги Уилям, колко добър бяхте към него и мене! Погледнете го. Не прилича ли на ангел?
Малките розови ръчички на детето се затвориха механично около пръста на добрия офицер и Амелия отправи очи към лицето му с лъчезарна майчинска радост. И най-жестокият поглед не можеше да го нарани повече от този поглед, изпълнен с безнадеждна за него доброта. Той се наведе над детето и майката. За момент не беше в състояние да проговори. И трябваше да събере всичките си сили, за да промълви прощалните си думи.
— Господ да ви благослови! — каза Амелия, като вдигна лице и го целуна. — Тихо! Не събуждайте Джорджи! — прибави тя, когато Уилям се отправи към вратата с тежки стъпки. Тя не чу шума от колелата на файтона му, когато той потегли — беше отправила поглед към детето, което се смееше в съня си.
Глава XXXVI
Как може да се живее добре без никакъв доход
Предполагам, че в този наш Панаир на суетата никой не е толкова ненаблюдателен, че понякога да не се замисли за паричните работи на познатите си, нито пък до такава степен милосърден, че да не се чуди как съседът му Джоунс или Смит е в състояние да свърже двата края в края на годината. При най-голямо уважение към семейството (тъй като вечерям у тях два или три пъти през сезона) не мога да не призная, че появяването на Дженкинсънови в парка, в голямата карета с приличните на гренадири лакеи, ще ме удивлява и озадачава чак до смъртния ми час. Макар и да зная, че екипажът е взет под наем и че цялата прислуга на Дженкинсънови им работи само за храна и квартира, все пак за тези трима души и каретата положително се изразходват най-малко шестстотин лири стерлинги годишно. А да не се забравят и разкошните вечери, двете момчета в университета в Итън, скъпата гувернантка и частните учители на момичетата, пътуването в чужбина или до Истбърн или Уърдинг през есента, както и годишният бал с вечерята, уреждана от фирмата «Гънтър» (Между другото зная, че тази фирма снабдява семейство Дж. с блюдата на повечето от първокласните вечери, поднасяни в дома им. Това ми е добре известно, тъй като веднъж ме поканиха на подобна вечеря, за да запълня едно празно място, и тогава веднага ми стана ясно, че тези приеми стоят много по-горе от обикновените угощения, на които те канят по-незначителните си познати.) Повтарям: кой може да удържи и да не се зачуди, макар и да е най-добродушният човек в света, как Дженкинсънови си уреждат паричните въпроси? Какъв е Дженкинс? Всички знаем — чиновник в службата по червения восък, с хиляда и двеста лири стерлинги годишна заплата. А да не би жена му да притежава свои лични доходи? Ами! Мис Флинт — едно от единадесетте деца на дребен земевладелец в Бъкингамшир. Едничкото нещо, което получава от семейството си, е мисирка за Коледа, в замяна на което трябва да подслонява две или три от сестрите си през време на лондонския сезон и да дава храна и квартира на братята си, когато дойдат в града. Как Дженкинс уравновесява приходите и разходите си? Питам се, както сигурно всеки негов приятел се пита: как тъй той още не е осъден за дългове? И как миналата година можа да се върне от Булон (което стори за всеобщо учудване)?