Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Майор Добин занесе тялото на капитана в Брюксел — каза подофицерът с нисък глас — и както ваша светлост вече знае, той се погрижи за погребението му.
Селяните и продавачите на възпоменателни останки, намиращи се наоколо, крещяха край двамата мъже, предлагайки за продан най-различни спомени от битката — кръстове, еполети и изпочупени брони, докато войникът продължаваше своя разказ.
На раздяла, след като посети местата, където синът му се бе проявил за последен път, Озбърн даде много щедра награда на подофицера. Той бе видял вече неговия гроб. Озбърн бе отишъл там веднага след пристигането си в Брюксел. Тялото на Джордж лежеше в хубавото гробище на Лекен, близо до града. Веднъж, когато отишъл на това място на разходка с компания, той пожелал шеговито там да бъде гробът му. И наистина младият офицер бе положен от приятеля си тъкмо там, вън от гробището, в един ъгъл на градината, отделен с храсталаци от параклисчетата, кулите и цветните лехи, под които почиваха католиците. За стария Озбърн бе унизително да си помисли, че синът му — английски джентълмен, капитан от знаменитата британска армия, не е бил намерен за достоен да лежи в земята, където заравят някакви си обикновени чужденци. Кой от нас може да каже колко суетност се таи в най-жарката ни привързаност към другите и колко себелюбива е любовта ни? Озбърн не размишляваше много върху двойствената природа на чувствата си; нито върху борбата, която се водеше между инстинкта и самолюбието му. Той вярваше неотклонно, че всичко, което върши, е право, че при всички възможни случаи трябва да постъпва, както единствено той намира за добре и — подобно на ужилването от оса или ухапването от змия — омразата му напираше, остра и отровна, срещу всичко, което би могло да мине за противодействие. Той се гордееше с омразата си, както и с всичко друго. Винаги да бъде прав, винаги да върви напред със смазващи стъпки и никога да не се съмнява — нима това не са големите качества, с които тъпотата взема преднина в света?
Когато на връщане от посещението на Ватерло екипажът на мистър Озбърн наближаваше градските порти по залез-слънце, те срещнаха друга отворена карета, в която се виждаха две дами и един джентълмен, а отстрани на превозното средство яздеше офицер. Озбърн се отдръпна със сепване назад и подофицерът, седнал до него, хвърли учуден поглед на съседа си, докато поздравяваше с докосване на шапката си офицера, който отвърна механично на поздрава му. Това бе Амелия с ранения млад подпоручик до нея, а отсреща й седеше вярната й приятелка Пеги О’Дауд. Да, това бе Амелия, но колко беше различна от свежото и мило момиче, което Озбърн познаваше! Лицето й бе бледо и слабо. Хубавата й кестенява коса беше разделена на път под вдовишкото й боне — клетото дете! Очите й бяха вперени и не гледаха никъде. Те се отправиха с безизразен поглед в лицето на Озбърн, когато екипажите се разминаха, но тя не го позна; нито пък и той разбра коя е тя, докато не видя Добин, който яздеше край нея; и тогава му стана ясно коя е тази жена. Той я мразеше. И докато не я бе срещнал там, не знаеше колко силна е омразата му. След като каретата й отмина, той се извърна и впери очи в подофицера, който не можеше да се удържи да не го погледне, и в погледа на стареца се четяха предизвикателство и омраза, сякаш искаше да каже на придружаващия го човек: «Как, ти смееш да ме погледнеш? Дявол да те вземе! Мразя я! Тя сломи надеждите ми и цялата ми гордост…»
— Кажи на онзи нехранимайко да кара бързо! — обърна се той с проклятие към лакея на капрата.
Миг след това по каменната настилка зад Озбърновия екипаж се чу тропот на конски копита и Добин се приближи до тях. Когато каретите се разминаха, мислите му бяха другаде и чак след като измина няколко крачки, той си спомни, че човекът, когото току-що бяха срещнали, бе Озбърн. После той извърна очи да разбере дали видът на свекъра й бе направил някакво впечатление на Амелия, но клетата девойка не знаеше кой бе минал. След това Уилям, който всеки ден я придружаваше при разходките й, извади часовника си, промълви нещо за някаква работа, за която изведнъж си спомнил, и се отдалечи с коня си. Тя и това не забеляза, само седеше с отправен пред себе си поглед, като съзерцаваше хубавия пейзаж в далечината, накъдето бе отминал Джордж.