Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Глава XXXV
Вдовица и майка
Новината за големите сражения при Катр Бра и Ватерло достигнаха до Англия по същото време. Пръв вестник «Gazette» публикува резултата от двете битки. При това славно известие цяла Англия потръпна от възторг и боязън. Сетне последваха подробностите; след съобщението за победата се изброяваха ранените и убитите. Кой може да опише страха, с който хората отваряха и прочитаха този списък? Представете си как голямата новина за битките във Фландрия пристигна почти във всяко селище и дом на трите кралства и какво ликуване и благодарност, каква мъка и разяждаща болка обхващаха хората, когато прочитаха списъците на претърпените от отделните полкове загуби и узнаваха дали скъпият приятел и роднина е избягнал смъртта, или е загинал. Всеки, който си направи труд да прегледа вестниците от онова време, непременно ще усети, макар и не направо, а от втора ръка, с какъв притаен дъх са били четени те. Списъците на жертвите продължават от един брой на вестника в следващия и вие спирате по средата, сякаш четете някой роман в серии. Помислете какво трябва да е било вълнението на хората при появяването на всеки следващ брой, излязъл току-що от печатницата. И ако подобна заинтересованост се е чувствувала в нашата страна и относно сражение, в което са участвували едва двадесет хиляди от нашите сънародници, помислете за състоянието на Европа в продължение на двадесет години преди това, когато народите са се сражавали не с хиляди, а с милиони и когато всеки един от войниците, който е повалял своя враг, е наранявал жестоко и някое друго сърце, далеч от бойното поле.
Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: «Татко, сгреших.» Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.
Но каквито и да бяха чувствата му, суровият старец не ги споделяше с никого. Той никога не споменаваше името на сина си пред дъщерите си, а заповяда на най-възрастната да нареди на всички жени от домакинството да облекат жалейни дрехи; пожела също така мъжете от прислугата да си сложат черно облекло. Разбира се, всички приеми и забавления се отмениха. Не казаха нищо определено на бъдещия му зет, чийто сватбен ден бе вече избран, но видът на мистър Озбърн бе достатъчен да накара мистър Булък да не задава никакви въпроси и по никакъв начин да не настоява за това тържество. Той и девойките си шепнеха понякога по този въпрос в приемната, където бащата никога не влизаше. Той постоянно седеше само в кабинета си, като цялата предна част от къщата стоя затворена, докато изтече жалейният период и известно време подир него.