Панаир на суетата (роман без герой)

Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: «Татко, сгреших.» Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.

Но каквито и да бяха чувствата му, суровият старец не ги споделяше с никого. Той никога не споменаваше името на сина си пред дъщерите си, а заповяда на най-възрастната да нареди на всички жени от домакинството да облекат жалейни дрехи; пожела също така мъжете от прислугата да си сложат черно облекло. Разбира се, всички приеми и забавления се отмениха. Не казаха нищо определено на бъдещия му зет, чийто сватбен ден бе вече избран, но видът на мистър Озбърн бе достатъчен да накара мистър Булък да не задава никакви въпроси и по никакъв начин да не настоява за това тържество. Той и девойките си шепнеха понякога по този въпрос в приемната, където бащата никога не влизаше. Той постоянно седеше само в кабинета си, като цялата предна част от къщата стоя затворена, докато изтече жалейният период и известно време подир него.