Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Около три седмици след осемнадесети юни близкият познат на мистър Озбърн сър Уилям Добин дойде в дома му, на Ръсъл Скуеър, с много бледо и разтревожено лице и настоя да се види със стария човек. Въведоха го в неговата стая и след няколко думи, които нито гостенинът, нито домакинът можаха да разберат, първият извади едно писмо, запечатано с голям червен печат.
— Моят син, майор Добин — каза градският съветник с известно колебание, — ми изпрати писмо по един офицер от… полк, който пристигна днес в града. Писмото на сина ми съдържа и едно за вас, Озбърн. — Градският съветник сложи писмото на масата и Озбърн го гледа напрегнато и безмълвно в продължение на една-две минути. Видът му изплаши пратеника, който, след като поизгледа виновно сломения от скръб старец, излезе бързо без ни една дума повече.
Писмото бе написано с добре познатия решителен почерк на Джордж. То бе същото, което той бе написал призори на 16 юни, точно преди да си вземе сбогом с Амелия. Големият червен печат бе украсен с фалшивия герб, който Озбърн си бе присвоил и чието мото беше Pax in bello — същия, който притежаваше графският род, с който суетният стар човек се мъчеше да се убеди, че е в родствени връзки. Ръката, която бе писала това писмо, нямаше никога вече да държи ни перо, ни сабя. Дори и самият печат, с който то бе запечатано, бе ограбен от мъртвото Джорджово тяло, докато то лежеше на бойното поле. Бащата не знаеше нищо за това; само седеше и гледаше писмото с блуждаещ и изплашен поглед. Той почти падна, когато посегна да го отвори.
Имали ли сте някога недоразумение с някой обичен ваш приятел? Как ви мъчат и упрекват писмата му, писани, когато сте се обичали и сте си вярвали! Колко е печално да прелиствате тези жарки изрази на изгаснало вече чувство! Какви лъжливи епитафи са те над трупа на любовта! С каква жестокост показват житейската суета! Повечето от нас са получавали и писали цели купища от тях. Те са като заключени в килера призраци, които пазим и от които се крием. Дълго трепереше Озбърн пред писмото на своя мъртъв син.
Писмото на нещастния момък не казваше много. Той бе твърде горд, за да разкрие нежността, която изпълваше сърцето му. Джордж само пишеше, че в навечерието на голямата битка желае да си вземе сбогом с баща си и тържествено да го помоли да се покаже добър към съпругата — и може би към детето — които оставя зад себе си. Той си признаваше с разкаяние, че поради своето прахосничество и разточителство голяма част от малкото наследство на майка му е вече изразходвана. Джордж благодареше на баща си за проявеното в миналото великодушие и му обещаваше, че независимо от това дали ще падне на бойното поле, или ще остане жив, ще действува по начин, достоен за името Джордж Озбърн.
Неговата английска резервираност, гордостта му или може би някаква непохватност му бяха попречили да каже повече от това. Баща му не можа да види целувката, която Джордж бе сложил върху надписа на писмото. Мистър Озбърн го пусна от ръката си, изпълнен с най-горчива и пареща мъка, породена от покрусената му любов. Той все още обичаше сина си и все още не му бе простил.
Около два месеца подир това, когато веднъж девойките отидоха на черква с баща си, те забелязаха как той зае различно място от онова, на което обикновено сядаше, когато благоволяваше да присъствува на божествената служба. Забелязаха също, че от новото си място той гледаше нагоре към стената над главите им. Това накара и момичетата също да отправят поглед по посоката, към която се бяха отправили мрачните очи на баща им. И те видяха паметник, с доста сложна направа, където Британия бе представена, че плаче над една ваза, а счупената сабя и легналият лъв показваха, че това скулптурно произведение е издигнато в чест на някой загинал воин. Скулпторите по онова време имаха голям избор от подобни жалейни емблеми, които все още можете да видите по стените на катедралата «Св. Павел», покрити със стотици от тези надути езически алегории. През първите петнадесет години от настоящия век те се търсеха твърде много.
Под въпросната възпоменателна плоча беше изобразен добре познатият натруфен Озбърнов герб; и надписът казваше, че това е сътворено «В памет на Джордж Озбърн младши, ескуайър, капитан от… пехотен на негово величество полк, паднал на 18 юни 1815 година, на 28 години, сражавал се за своя крал и отечество в славната победна битка при Ватерло. Dulce et decorum est pro patria mori [70].»
70
Мило е и е подходящо да умреш за своята страна.