Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Никога не ще се върне — повтори Леополд. — Преместил се е у Веберови и поне това ще го задържи във Виена.
— Не предполагах, въпреки всичките му заплахи, че наистина ще подаде оставка.
— Изпраща ми двадесет гулдена. Обеща да прати тридесет, но изглежда, вече не печели толкова, колкото е очаквал. Навярно си мисли, че това ще ме омилостиви.
Нанерл изхлипа:
— Ще ми е мъчно за него!
— Виена не е толкова далеч.
— Кога ще се наканя да отида там! — После изведнъж почувствува, че не може да прости това на Волфганг, защото татко, както често се случваше, пренебрегваше нейните горести и вече сядаше да пише отговор до брат й.
— Какво правиш, татко?
— Давам му моето разрешение и благословия.
— Нали казваш, че вече бил напуснал?
— Зная. Ала така поне ще разбере, че не мога да бъда на страната на Колоредо след тази постъпка на Арко.
— Добре — изтръгна се от Нанерл. — Както и да представяш този случай, аз няма да простя на Волфганг. Направи толкова за него, а той пак не се вслушва в съветите ти.
Но мислите на Леополд бяха вече далеч. Той седеше на бюрото си, за пръв път не намираше думи и размишляваше над своя живот. Шахтнер беше прав: Леополд успя дотолкова, че Волфганг напусна Залцбург завинаги. Силното му недоволство се отрази и на сина. Но самият той си остана тук, в Залцбург. А половината от семейството я нямаше. Беше ли успял наистина? Или се бе провалил?
— Ана Мария… — прошепна той.
Нанерл обви ръце около врата му, изпълнена с обич и желание да го утеши.
— Малкото ми момиче! — изхлипа той. — Мое малко, малко момиче!
ОСМА ЧАСТ
КОНСТАНЦЕ
59
Едва след няколко седмици Волфганг се почувствува истински свободен. Репресивни мерки от страна на Колоредо не последваха и татко го увери писмено, че му дава разрешението си да напусне, а Кобенцл го покани в лятната си резиденция извън Виена и раните, нанесени от Колоредо и Арко, почнаха да заздравяват. Седеше на пианото и си повтаряше: „Спасих честта си. Никой вече няма да ми заповядва какво да композирам и кога. Това е голяма победа.“
Работеше върху сонатите за пиано и цигулка, които пишеше за музикалните издатели, когато Констанце влезе и го прекъсна. Обикновено той не обичаше да го безпокоят, като композираше, но сега това му достави удоволствие.
Тя каза:
— Приготвих кнедли и предполагам, че ще искате да ги опитате.
— Да, ако вие приемете идната неделя да ви поразходя с карета.
— Но нали тогава ще бъдете гост на принц Кобенцл?
— Ще отида у него един ден по-късно. Той няма да се обиди.
— Такъв голям аристократ? Би могъл да помогне на кариерата ви.
— Казах, че Кобенцл няма да се обиди. Или не искате да се разходите с мен?
— Сами? Не е удобно. Все пак ще попитам майка ми.
Нима Констанце няма доверие в него? Да не е някой развратник! Това го обиди, но после той прецени, че не бива да се засяга — тя беше едва осемнадесетгодишна.
— Ще вечеряте ли с нас, Волфганг?
— А вие ще се разходите ли с мен, Констанце?
Тя отиде да поиска разрешение от майка си и след няколко минути се върна и каза, че го е получила при условие, че ще се приберат, преди да мръкне.
Волфганг се съгласи неохотно с това условие, недоволен от намека, който се криеше в него, и макар да прие поканата за вечеря, беше унил, почти тъжен.
Не можа да остане задълго мрачен, нито ядосан — Констанце изглеждаше прекрасна, както се бе облякла за тяхната разходка, а и в уречената неделя времето се случи много хубаво. Всичко му вдъхваше бодрост, веселие: топлото юлско слънце, минувачите, облечени в празнични дрехи, хубавата карета, която бе наел, удоволствието да бъде с Констанце.
Десетте гулдена, които Волфганг не изпрати на татко, както бе обещал, а ги запази за в случай на крайна нужда, отидоха за наемането на тази карета. Останаха му само още няколко гулдена, но това не го обезпокои. Щеше да престои у принц Кобенцл три седмици и по този начин ще поспести пари, очертаваха се и добри перспективи.
Констанце хареса разкоша на каретата и това, че отиваха в Пратера. Тя каза:
— Дето ходят на разходка благородниците, нали?
— Да. Но не затова отиваме и ние там.
— Тогава защо, Волфганг?
— Защото това е най-хубавото място за разходка с кола във Виена. И най-романтичното — добави той на себе си.
„Сред тази величествена обстановка — помисли си Констанце — Волфганг не изглежда дребен и непривлекателен, както бе смятала с пренебрежение Алоизия. Той имаше много нежна кожа, едра внушителна глава и високо, голямо чело. Но като се вземеха предвид неправилните черти на лицето, издутите бузи и кривичкият нос, не можеше да мине за хубавец. Привлекателен ставаше само когато нещо го вълнуваше. Както сега, каза си тя; веднага щом потегли каретата, той стана жизнерадостен и щастлив.“