Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Ядосаният Волфганг искаше да пренебрегне заповедта на Арко, ала графът бе добавил, че е получил писмо от Леополд, затова синът се подчини.

Арко, притеснен като самия Волфганг, поде без всякакви предисловия:

— Баща ви не дава разрешение за оставка.

— Мога ли да видя писмото?

Арко тържествуващо го подаде.

— Писал е това преди седмици. Защо не ме уведомихте по-рано? — възропта Волфганг.

— Има ли значение?

— За мен значението е голямо. Да ме държите толкова време в неведение чисто и просто от каприз!

Арко изрече с присмех:

— Отговорът е същият. Все едно дали ще го научите днес, или преди месец.

— Ще благоволите ли да представите молбата ми на архиепископа?

— Без разрешение от баща ви?

Волфганг се поколеба: за пръв път се налагаше да се противопостави публично на баща си. Но всичко останало се равняваше на предателство към неговата музика.

— Да, настоявам.

— Необходимо е разрешението на баща ви. Иначе негова светлост няма да разгледа молбата.

— Нима ме третира като пленник? Сега не съм в Залцбург!

— Третира ви както заслужава един дързък и самонадеян човек.

— Отнасям се към него, както той към мен.

— Не разбирате ли, че всички трябва да търпим неприятни неща?

Тонът на Арко беше почти приятелски, затова Волфганг реши, че главният иконом не е предал молбата му на Колоредо от страх пред гнева на архиепископа. Но самият Волфганг не се боеше. Вече не. И каза:

— Ще подам още една молба и ако тя не бъде приета, ще смятам въпроса за приключен. Ще я връча чрез фон Клайнмайр, секретаря на Колоредо, той поне не е страхливец и подлизурко.

Шест дена по-късно, когато Волфганг научи, че архиепископът напуска Виена на другия ден, забърза към Зингерщрасе №7 да подаде последната си молба. Но фон Клайнмайр не я прие и обясни, че това било задължение на главния иконом. Мисълта да се яви отново пред Арко бе противна на Волфганг, обаче той реши да опита още веднъж.

Арко не пожела да го приеме и се съгласи едва когато Волфганг заяви, че няма да мръдне от приемната, докато той не се появи.

Сега вече подаването на молба за оставка до архиепископа бе станало въпрос на чест за Волфганг. Беше си наумил да покаже на Колоредо, че никой не може да му заповядва и че не е бил уволнен, а сам е напуснал.

Арко беше много ядосан на Моцарт. Винаги, когато пътуваше архиепископът, това се превръщаше в ад за главния иконом, защото всичко трябваше да бъде в идеален ред, иначе Арко получаваше сурово мъмрене, макар че самият Колоредо бе неорганизиран, разпилян, склонен да променя решението си при най-малък подтик. И Арко беше нервен, защото бе уредил донякъде завръщането на шефа си в Залцбург и нямаше търпение да види час по-скоро отдалечаването на негова светлост, преди последният наново да е отложил заминаването, както се бе случвало няколко пъти досега. Разбираше, че Колоредо предпочита Виена пред Залцбург, но никой не биваше да знае това. А и музикантът му дотегна с неговите молби. Архиепископът, без да каже нищо, бе дал да се разбере, че оставката на Моцарт трябва да се пренебрегне, ако ще той да коленичи пред тях. Арко искаше да следва желанията на господаря си, но положението се усложни, защото Моцарт този път беше по-предизвикателен от всякога. А Колоредо, освен че никак не обичаше музиката, държеше и никой да не си въобразява, че той ще допусне да му се наложи един прост слуга. Арко долови това от самото начало, въпреки че архиепископът бе твърде горд да го изрази с думи. Главният иконом разбираше как се чувствува Колоредо. Фактът, че Моцарт е бил третиран добре от сестра му в Париж преди години и като дете е играл с децата на семейство Арко, не беше достатъчно сериозна причина музикантът да се смята за равен с него. Време е някой да го постави на мястото му. А сега Моцарт стоеше пред самите стаи на архиепископа, сякаш се готвеше да нахълта в тях. Това бе светотатство. Арко рече грубо: