Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Алексей Александрович, извинете, аз нямам право… но аз обичам и уважавам Ана като сестра; много ви се моля, кажете ми, какво има между вас? В какво я обвинявате?
Алексей Александрович се понамръщи, почти затвори очи и наведе глава.
— Предполагам, че мъжът ви е съобщил причините, поради които смятам за необходимо да променя по-раншните си отношения към Ана Аркадиевна — каза той, без да я погледне в очите, и недоволно изгледа минаващия през гостната Шчербацки.
— Не вярвам, не вярвам, не мога да повярвам това! — с енергично движение рече Доли, като стискаше пред себе си слабите си ръце. Тя бързо стана и сложи ръка върху ръкава на Алексей Александрович. — Тук ще ни пречат. Моля, елате отсам.
Вълнението на Доли въздействуваше на Алексей Александрович. Той стана и покорно я последва в класната стая. Седнаха до масата, покрита с мушама, изпорязана с ножчетата за подостряне на моливи.
— Не вярвам, не вярвам това! — рече Доли, като се мъчеше да срещне погледа му, който я отбягваше.
— На фактите не може да не се вярва, Даря Александровна — каза той, като наблегна на думата фактите.
— Но какво е направила тя? Какво? Какво? — рече Даря Александровна. — Какво именно е направила?
— Презря задълженията си и изневери на мъжа си. Ето какво е направила — каза той.
— Не, не, не може да бъде! Не, за Бога, вие сте се излъгали! — каза Доли, като допря ръце до страните си и затвори очи.
Алексей Александрович се усмихна студено само с устни, като искаше да покаже на нея и на себе си своето твърдо убеждение; но тая гореща защита, макар че не го разколебаваше, развреждаше раната му. Той заприказва с голямо оживление.
— Много трудно е да се излъже човек, когато жената сама открива това на мъжа си. Когато му казва, че осемгодишният живот и синът са грешка и че иска да заживее отначало — сърдито каза той, сумтейки с нос.
— Ана и порок — не мога да свържа това, ме мога да повярвам.
— Даря Александровна! — каза той, вече погледнал право в доброто развълнувано лице на Доли, и чувствуваше, че езикът му неволно се развързва. — Аз бих платил скъпо, ако можеше да има още съмнение. Когато се съмнявах, беше ми тежко, но все пак по-леко, отколкото сега. Когато се съмнявах, още имаше надежда, но сега няма надежда и аз все пак се съмнявам във всичко. Дотолкова се съмнявам във всичко, че мразя сина си и понякога не вярвам, че е мой син. Аз съм много нещастен.
Нямаше нужда да казва това. Даря Александровна го разбра още щом той я погледна в лицето; стана й жал за него и вярата в невинността на приятелката й се разколеба.
— Ах! Това е ужасно, ужасно! Но нима е истина, че сте решили да се разведете?
— Реших да прибягна до крайната мярка. Вече няма какво да се прави.
— Няма какво да се прави, няма какво да се прави… — със сълзи на очи повтори тя. — Не, има какво да се прави! — каза тя.
— Тъкмо това е и ужасното при тоя род скръб, че човек не може да носи кръста си както при други случаи — загуба или смърт; тук трябва да се действува — каза той, сякаш налучкал мисълта й. — Трябва да излезем от това унизително положение, в което сме поставени: не можем да живеем трима.
— Аз разбирам, добре разбирам това — каза Доли и наведе глава. Тя помълча, като мислеше за себе си, за семейната си мъка, и изведнъж с енергично движение вдигна глава и умолително скръсти ръце. — Но почакайте! Вие сте християнин. Помислете за нея. Какво ще стане с нея, ако я оставите!
— Мислил съм, Даря Александровна, и много съм мислил — каза Алексей Александрович. Лицето му стана на червени петна и мътните му очи гледаха право в нея. Сега вече Даря Александровна го съжаляваше най-искрено. — Тъкмо това и направих, след като тя самата обяви позора ми; оставих всичко, както беше по-рано. Дадох й възможност да се поправи, мъчих се да я спася. И какво излезе? Тя не изпълни дори най-лекото ми условие — да пази приличие — каза той разгорещен. — Можеш да спасиш един човек, който не иска да загине, но ако цялата натура е така покварена, развратена, че самата гибел и се вижда спасение, какво да се прави?
— Всичко друго, само не развод! — отвърна Даря Александровна.
— Но какво всичко?
— Не, това е ужасно. Тя ще бъде ничия жена, ще пропадне!
— Но какво мога да направя аз! — каза Алексей Александрович, като вдигна рамене и вежди. Споменът за последната простъпка на жена му го разсърди дотолкова, че той отново стана студен, както в началото на разговора. — Много ви благодаря за вашето съчувствие, но трябва да си вървя — каза той и стана.
— Не, почакайте! Вие не трябва да я погубите. Почакайте, ще ви разправя за себе си. Аз се омъжих и мъжът ми изневеряваше; от злоба и ревност исках да зарежа всичко, исках сама… Но се опомних; и знаете ли кой ме спаси? Ана. И ето, живея. Депата растат, мъжът се връща в семейството и чувствува, че не е прав, става по-чист, по-добър и аз живея… Аз му простих и вие трябва да простите!