Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Измъчвана от тежки мисли, Калан се сгуши в наметката си и хвърли поглед назад към момиченцето, което с двете си клечести ръчички продължаваше да вдига и пуска тежкия метален кол във варела. Тя бе потънала в съсредоточение, защото трябваше едновременно да използва силата на дарбата и физическата си сила.
— Добри духове — прошепна на себе си Калан, — това е лудост.
Кара нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Не че ситуацията не я вълнуваше, просто мислеше, че има по—важни неща в момента. Независимо дали беше лудост или не, времето си течеше и както каза Вирна, можеха да измрат до крак, преди да са видели утрото. Колкото и жестоко да звучеше, имаше по—важни неща от един детски живот — по—точно от три.
— Как вървят нещата? Ще успеете ли?
Твърдото изражение на Вирна най—сетне се промени.
— Не знам. — Вдигна колебливо ръка, посочвайки мрачната долина зад тях. — Вятърът духа в правилната посока, но и мястото, откъдето може да се атакуват частите ни, никак не е малко. Не че няма да разполагаме с някакво количество. Работата е там, че ако искаме да успеем, ще ни трябва достатъчно, така че когато врагът приближи, да освободим стъкления прах и той да покрие цялото бойно поле.
— Но все пак имате нещо. Колкото и да е, все ще причините някакви поражения.
— Ако не е достатъчно, могат да го заобиколят, или пък може да се окаже не достатъчно концентриран, за да причини необходимите поражения и да спре набезите им.
Атаката няма да бъде преустановена, ако жертвите са недостатъчно. — Вирна стисна юмрук. — Ако Създателят забави Ордена достатъчно, за да ни спечели още поне час, смятам, че ще успеем.
Калан изтри лицето си с ръка. Това, което искаше Вирна, не бе малко, но при тъмнината не бе изключено Орденът да се забави толкова, че да им даде необходимото време.
— Сигурна ли си, че не можем да ви помогнем? Че няма нещо, което може да се свърши от друг, освен роден с дарбата?
На лунната светлина отново се показа желязната маска на властта на лицето на Вирна.
— О, да, има едно нещо.
— Само кажи.
— Можете да си вървите, за да ме оставите да работя на спокойствие.
Калан въздъхна.
— Искам да ми обещаеш едно нещо.
Вирна вдигна вежди, сякаш насочила цялото си внимание към нея.
— Когато настъпи моментът и трябва да насочиш облака прах към врага, оттегли децата първи. Отведи ги назад, откъдето ще могат да бъдат заведени към просеката и спасени.
Вирна се усмихна с облекчение.
— Май мислим еднакво, Майко Изповедник.
Щом Вирна се запъти да продължи работата си, Калан и Кара се върнаха покрай Сестрите, покрай мястото, където Холи продължаваше да приготвя счукано стъкло за Сестрите. Калан не можа да се въздържи да не я попита:
— Как си, Холи, как се справяш?
Щом момичето отпусна кола върху ръба на варела, Кара, лишена от каквато и да е почит към магията, изгледа подозрително сияещата субстанция. Холи отпусна малките си ръчички от кола и зеленикавата светлина изчезна, сякаш някой бе угасил магически фитил.
— Добре съм, Майко Изповедник. Само дето ми е студено. Ужасно ми омръзна да ми е студено.
Калан й се усмихна топло и прокара нежна ръка по косата на момиченцето.
— На всички ни е студено. — Тя клекна край Холи. — Когато преминем оттатък в другата долина, ще се стоплиш край един прекрасен огън.
— Би било чудесно. — Тя хвърли притеснен поглед към металния кол. — Трябва да продължавам с работата, Майко Изповедник.
Калан не можа да се удържи да придърпа момиченцето към себе си и да го целуне по замръзналата бузка. Отначало колебливо, тънките ръчички обгърнаха отчаяно врата на Калан.
— Толкова ме е страх — тихичко прошепна Холи.
— И мен — прошепна в отговор Калан и прегърна още по—силно момиченцето. — И мен.
Холи се изправи.
— Наистина ли? И теб ли те е страх, че тези отвратителни хора ще ни убият?
Калан кимна.
— Страх ме е, но знам, че има много прекрасни хора, които се грижат за нашата безопасност. Също като теб те работят упорито, за да можем един ден да бъдем свободни и да не се страхуваме от нищо.
Момиченцето пъхна ръчичките си под наметалото, за да ги постопли. Погледът й се втренчи в замръзналата земя.
— И ми липсва Ан. — Тя отново вдигна главица. — Тя добре ли е?
Калан търсеше успокоителни думи:
— Видях Ан неотдавна и беше добре. Мисля, че не бива да се тревожиш за нея.