Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Тя ми спаси живота. Толкова я обичам и толкова много ми липсва. Скоро ли ще дойде при нас?
Калан погали момиченцето по лицето.
— Не знам, Холи. Имаше да свърши нещо много важно. Все пак съм убедена, че съвсем скоро ще я видим.
Зарадвана от новините и очевидно успокоена, че не само тя се страхува, Холи се върна към работата си с подновени сили.
Калан и Кара тъкмо стигнаха при конете си, когато чуха приближаващ тропот на копита. Преди да разпознае ездача, тя мярна черното петно на задницата на коня му. Когато я видя да му маха, Зед насочи Паячка към нея. Спусна се от необяздения гръб на животното.
— Идват — без предисловия обяви магьосникът.
Видяла Зед, Вирна се спусна да го посрещне.
— Твърде рано е! Не биваше да пристигат толкова рано!
Той я погледна изумен.
— По дяволите, жено, нима искаш да им кажа, че не е удобно да ни нападнат точно сега и ако обичат, да се върнат, за да ни изтребят след малко?
— Знаеш какво имах предвид — озъби му се тя. — Не сме готови.
— Кога ще са тук? — попита Калан.
— След десет минути.
Тънката нишка на времето бе единствената преграда между тях и неизбежната катастрофа. Калан усети как сърцето й се качва в гърлото и в главата й нахлува неизтриваемият спомен за това да бъдеш бит и удрян до смърт. Вирна застина безмълвна, неспособна да промълви нито дума, гневна, ужасена.
— Нямате ли поне малко готов? — попита Зед толкова спокойно, сякаш питаше дали е готова вечерята.
— Да, имаме — отвърна тя. — Но щом ще са тук толкова скоро, няма да е достатъчно. Скъпи Създателю, нямаме достатъчно дори за да покрием близката част на бойното поле. Толкова малко е все едно нищо.
— Нямаме избор. — Зед заби поглед в тъмнината, вероятно видял неща, видими за очите единствено на магьосник. Лицето му изразяваше горчиво разочарование.
Гласът му бе обезнадежден — като на човек, който знае, че е проиграл всичките си възможности и е изгубил дори вярата си. — Започнете да разпръсквате каквото имате.
Нека не губим надежда. Взел съм куриери. Ще изпратя съобщение за ситуацията до генерал Мейферт. Трябва да знае какво става.
Да видят Зед обезверен и оставил всяка надежда, им подейства по—лошо от каквато и да е перспектива. Той бе човекът, който винаги им повдигаше духа и им вдъхваше смелост, увереност и убеденост. С едната ръка дръпна юздите на Паячка, с другата се хвана за гривата й.
— Чакай — спря го Калан.
Той спря и я погледна. Очите му бяха прозорец към умората, в която тънеше душата му. Тя нямаше представа колко битки е видял през живота си, не знаеше броя им дори само за изминалите седмици. В главата й препускаха хиляди мисли, сред които тя диреше отчаяно онази, която да й помогне да намери изход от безнадеждната ситуация.
Не можеше да допусне Зед да изгуби надежда. Той толкова пъти ги бе изваждал от калта. А сега самият той имаше нужда от опора, за да понесе товара на плещите си. Изгледа го с жестока решителност, преди да се обърне към Прелата.
— Вирна, ами ако не освободим праха по начина, по който възнамерявахме? Ако не го оставим просто да се носи из въздуха с надеждата, че вятърът ще го насочи на където трябва?
Вирна разпери ръце объркано.
— Какво имаш предвид?
— Няма ли да трябва повече стъклен прах — толкова, колкото каза, че ви трябва, — просто за да има достатъчно, та като се понесе през долината, да остане колкото трябва където е необходим?
— Ами… да, разбира се, но…
— Ами ако — попита Калан — го пуснем в права линия по продължение на техния авангард? Точно където е необходим. Така няма ли да е нужно по—малко?
— Предполагам. — Вирна вдигна ръце. — Но вече ти казах, че не можем да използваме магия, защото ще ни усетят и ще обгърнат стъкления прах с щитове веднага щом го освободим срещу тях. Всичко ще бъде напразно. По—добре да пуснем каквото имаме и да се надяваме шансовете да са на наша страна.
Калан плъзна поглед по празното поле, осветено от прозрачните облаци, през които просветваше луната. В долината не се виждаше нищо. Скоро щеше да се види. Скоро девственият сняг щеше да бъде отъпкан от краката на милион мъже.
Единствено звукът от чупенето на стъкло и тътенът на метални колове във варели нарушаваха мъртвешката тишина. Скоро в притихналата нощ щяха да се врежат смразяващи кръвта бойни викове.
Калан изпита същия сковаващ ужас, който я бе обзел, когато си даде сметка, че е нападната от всичките онези мъже и е съвсем сама. Чувството й бе примесено и с гняв.
— Съберете всичко, което имате досега — заповяда тя. — Донесете ми го.
Всички я гледаха изумени. Зед изви вежди.