Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Изглежда съсипан — каза Джулиан на Камила и мен (аз не можех да му отговоря, защото бях дълбоко потънал в опиумните прегръдки на „Далмейн“-а). — Мисля, че трябва да отиде на лекар.
— Изминалата седмица бе трудна за него — отвърна Камила.
— Разбира се. Според мен Хенри е много по-чувствителен, отколкото смятаме, че е. В много отношения ми е трудно да си представя, че някога изобщо ще го превъзмогне. С Едмънд бяха далеч по-близки, отколкото си мисля, че съзнавате — Джулиан въздъхна. — Стихотворението, което прочете, бе необичайно, нали? Самият аз бих избрал нещо от „Федон“.
* * *
Събирането започна да се разтурва към два следобед. Можехме да останем за вечеря, можехме да останем някак си, като приятели на семейството, да спим на нашите походни легла в мазето. Разбира се, ако поканите на господин Коркоран бяха искрени, но ледената усмивка на госпожа Коркоран зад гърба му доказваше, че не са. Били сме добре дошли да се присъединим към живота на дома Коркоран и свободно да споделим всекидневните радости и мъки, семейните празници, наглеждането на малчуганите, от време на време да се включваме в къщната работа, да работим заедно, като отбор (наблегна той), какъвто бил обичаят в семейството. Животът нямало да бъде лек, той не бил мек с момчетата, но щял да бъде невероятно обогатяващ, що се отнася до неща като характер, мъжество и високи морални принципи, тъй като не очаквал повечето от нашите родители да са си дали труда да ни научат на тях.
Беше станало четири часа, когато най-накрая успяхме да потеглим. Сега пък поради някаква причина Чарлс и Камила не си говореха. Бяха се скарали за нещо, видях ги да спорят в двора, та през целия път до вкъщи те седяха един до друг на задната седалка, гледаха право напред с ръце скръстени на гърдите по комично еднакъв начин — нещо, което бях сигурен, че не съзнават.
Струваше ми се, че отсъствието ми е било много по-дълго, отколкото бе в действителност. Стаята ми се стори изоставена и малка, сякаш бе седяла празна седмици наред. Отворих прозореца и легнах на неоправеното легло. Чаршафите миришеха на мухъл. Здрачаваше се.
Най-после се бе свършило, но се чувствах странно разочарован. В понеделник имах часове по гръцки и френски. Не бях ходил на френски от почти три седмици и мисълта за това предизвика у мен силно безпокойство. Курсовите работи за семестъра. Обърнах се по корем. Изпити. А след месец и половина се задаваше лятната ваканция, къде, по дяволите, щях да я прекарам? Щях ли пак да работя за доктор Роланд? Или да наливам бензин в Плано?
Станах, взех още един далмейн и пак легнах. Навън почти се бе стъмнило. През стените чувах уредбата на съседа ми — Дейвид Бауи „Наземен контрол до майор Том…“
Загледах се в сенките по тавана.
Намирах се в някакво странно състояние между съня и бодърстването, озовах се в гробище, но не в онова, където бе погребан Бъни, а в друго, много по-старо и много известно176. Тук имаше жив плет и вечнозелени растения, напуканите мраморни гробници се задушаваха в прегръдките на увивната растителност. Вървях по тясна пътека, настлана с плочи. Завих зад ъгъла и белите цветове на една ненадейно изпречила се на пътя ми хортензия, които приличаха на грейнал блед облак, носещ се в сенките, се докоснаха леко до бузата ми.
Търсех гроба на прочут писател — мисля, че бе Марсел Пруст, а може би и на Жорж Санд. За когото и да ставаше дума, знаех, че беше погребан там, но всичко бе толкова обрасло с растителност, че едва разчитах имената на паметниците, а и се стъмваше.
Озовах се на върха на един хълм, в тъмна борова горичка. Неясна, тъмносива долина лежеше далеч под мен. Обърнах се и погледнах към пътя, по който бях дошъл — игленик от мраморни колони, мрачни гробници, бледнеещи сред настъпващия мрак. Далеч под мен се виждаше слаба светлина, може би от фенер или електрическо фенерче. Тя подскачаше към мен сред гората от надгробни паметници. Наведох се напред, за да видя по-ясно и тогава се стреснах от шума в храсталака зад мен.
Беше бебето, което семейство Коркоран наричаха „Шампиона“. Беше се проснало по дължината на цялото си тяло и се опитваше да се изправи на крака. След малко се отказа и остана неподвижно, босоного, треперещо, коремчето му се движеше нагоре-надолу. Беше само по памперс, а по ръцете и краката му имаше дълги, грозни драскотини. Зяпнах го ужасено.