Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Елънд се изчерви. „Внимавай — рече си. — Той те предизвиква съвсем целенасочено. Знае, че това ти е слабо място“.
— Лягай си, момче — рече Страф и махна с ръка. — Изглеждаш ужасно.
Елънд се поколеба за миг, обърна се и мълчаливо излезе.
„Това е разликата между тях и теб, Елънд — мислеше си той. — Тези философи, които четеш — те са революционери. Готови са били да рискуват главите си. А ти дори не смееш да се възпротивиш на баща си“.
Прибра се уморено в стаята си — и за своя изненада откри, че го чака прислужник.
— Какво има? — попита намръщено.
— Лорд Елънд, имате гост — отвърна мъжът.
— В този час?
— Лорд Джастис Лекал, милорд.
Елънд завъртя учудено глава.
„Какво, в името на лорд Владетеля…“
— Сигурно ме чака в гостната?
— Да, милорд.
Елънд въздъхна, излезе от спалнята и се върна по коридора. Откри Джастис нетърпеливо да крачи напред-назад.
— Джастис? — каза уморено. — Надявам се да е нещо много важно.
Джастис пристъпи сконфузено от крак на крак. Изглеждаше дори по-нервен от нормалното.
— Какво има? — настоя Елънд. Търпението му наистина се изчерпваше.
— Става дума за онова момиче.
— Валет? — попита Елънд. — Дошъл си тук да говорим за Валет? Сега?
— Трябва повече да вярваш на приятелите си.
— И да се доверя на опита ти с жените? — изсумтя Елънд. — Не се обиждай, Джастис, но ще се въздържа.
— Елънд, аз я проследих — съобщи Джастис.
— Какво?! — стресна се Елънд.
— Наредих да проследят каретата й. Или, по-точно, оставих човек на пост при градската порта. Не е била вътре, когато каретата напусна града.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя не е била в каретата, Елънд — повтори Джастис. — Докато терисецът подавал пропуска на стражника, моят човек надзърнал през прозорчето. Вътре нямало никого.
— Каретата сигурно я е оставила някъде в града.
— Тя е шпионка на някоя от другите Къщи — опитват се да се доберат чрез теб до баща ти. Избрали са идеалната жена, за да те примамят — чернокоса, загадъчна, далече от обичайните политически боричкания. Създали са й легенда за нисък произход, за да те заинтригуват, че чрез нея ще ядосаш баща си.
— Джастис, това е неле…
— Елънд — прекъсна го Джастис. — Кажи ми още веднъж: как се запозна с нея?
Елънд се замисли.
— Тя стоеше на балкона.
— На мястото, където ти четеш — уточни Джастис. — Всеки знае къде се разполагаш. Съвпадение?
Елънд затвори очи. „Не и Валет. Тя не може да е част от това. — Но веднага го споходи друга мисъл. — Аз й казах за атиума! Как може да съм толкова глупав?“
Не можеше да е истина. Да го излъжат така лесно. Но… имаше ли право да излага фамилията си на риск? Вярно, беше лош син, но не и предател на Къщата. Не искаше да предизвика упадъка на Венчърови. Нали един ден искаше да ги поведе, за да промени света!
Сбогува се с Джастис и се върна в спалнята. Беше твърде изтощен да мисли за политика. Но когато най-сетне си легна, не можа да заспи.
По някое време стана и повика прислужника.
— Кажи на баща ми, че утре ще присъствам на обяда. Но в замяна искам да ми заеме двама шпиони, за да проследя един човек.
29.
Другите смятат, че трябваше да екзекутирам Куаан, задето ме предаде. Честно казано, в този момент бих го убил със собствените си ръце, ако знаех къде е отишъл. Но тогава просто не намерих сили.
Този човек ми беше като баща. До ден-днешен не зная защо внезапно реши, че не съм Героят. Защо се обърна срещу мен, защо се отрече от мен пред Конклава на Светоносците.
Нима предпочита да победи Дълбината? В края на краищата ако аз не съм избраникът на съдбата — както твърди Куаан, — присъствието ми при Кладенеца на Възнесението едва ли ще влоши нещата повече, отколкото ако Дълбината продължи да руши нашия свят.
Краят е близо.
Вече виждаме пещерата от лагера. Още няколко часа ускорен ход и сме при нея, но съм сигурен, че това е мястото. По някакъв начин го усещам… чувствам пулсации в главата.
Студено е. Кълна се, че дори скалите са от лед, а на места снегът е толкова дълбок, че трябва да си прокопаваме път. Вятърът не спира да брули. Страхувам се за Федик — вече не е същият, откакто мъгливото създание го нападна, и се опасявам да не се подхлъзне и да падне в дълбоките ледени урви.
Но терисците продължават да ме изненадват. Извадихме късмет, че ги взехме с нас, защото нито един обикновен носач не би издържал на това пътуване. Терисците, изглежда, дори не усещат студа — по някакъв начин странният им метаболизъм им придава свръхестествени способности да се съпротивляват на стихиите. Може би са „складирали“ топлина в телата си за по-късна употреба?