Последната империя

— Ами, че лорд Владетеля е направил каквото е било необходимо за спасяването на света, щом още ни има.

— Вероятно си прав. Но след това е съсредоточил цялата власт в ръцете си. Това трябва да се е случило — не е могъл да устои на изкушението и е използвал силата за свои цели. Но защо няма още една глава? Защо не опише постиженията си?

— Вероятно силата го е променила твърде много — обясни Сейзед. — Или може би просто не е изпитвал желание да продължи да води записки. Постигнал е целта си и същевременно е получил безсмъртие. Какъв смисъл да пишеш дневник, когато ще живееш вечно? Поне аз така смятам.

— Но това е… — Вин стисна ядно зъби. — Това е ужасно незадоволителен край на история, Сейзед!

Той се усмихна.

— Внимавайте, господарке — ако се увлечете твърде много по четенето, току-виж станете книжник.

Вин поклати глава.

— Не и ако всички книги, които прочета, свършват като тази!

— Ако това ще ви успокои, вие не сте единствената разочарована от съдържанието. Господарят Келсайър се оплака, че информацията вътре не му е от полза — там наистина не се споменава Единайсетият метал. Изпитвам известна вина, тъй като аз съм най-доволен от прочетеното.

— Но там няма много и за териската религия.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но „няма много“ е за предпочитане пред малкото, което ни беше известно досега. Безпокоях се само, че няма да имам възможност да предам тази информация нататък. Пратих преведено копие на едно място, където моите братя и сестри Пазители проверяват от време на време, защото ще е жалко това познание да умре с мен.

— Няма — успокои го Вин.

— Така ли? И откога милейди е такава оптимистка?

— Да не би моят терисец внезапно да е станал всезнайко? — озъби се Вин.

— Той винаги е бил такъв — отвърна Сейзед с усмивка. — Това е едно от качествата на всеки беден стюард — поне в очите не повечето господари.

— В такъв случай те са глупаци.

— Склонен съм да мисля същото, милейди — отвърна Сейзед. — Време е да се прибираме — не бива да ни виждат в градината, когато излязат мъглите.

— Аз пък след малко пак ще изляза.

— Господарке, много от слугите не знаят, че сте Мъглородна. Струва ми се, че трябва да запазим тази тайна.

— Зная — отвърна Вин. — Да се прибираме.

— Мъдро решение.

Повървяха мълчаливо, наслаждавайки се на скромната красота на Източната градина. Тревата бе грижливо подрязана и подредена във фигури, подчертавани от редките храсти. Южната градина бе много по-разкошна със своите дървета, потоци и екзотични растения, но Източната притежаваше собствена атмосфера — на спокойствие и простота.

— Сейзед? — попита Вин почти шепнешком.

— Да, господарке?

— Всичко ще се промени, нали?

— Какво по-точно имате предвид?

— Всичко — отвърна Вин. — Ако сме живи след година, хората от нашата група ще работят по други планове. Хам вероятно ще се прибере при семейството си, Докс и Келсайър ще подготвят някоя нова лудория, Клъбс ще заеме работилницата си на друга група… Дори тези градини, за които похарчихме толкова много пари… ще принадлежат другиму.