Гравитационна дъга [bg]

Заводската вентилация стене в извития като гръбнак метален тръбопровод. От време на време стенанията звучат като човешки гласове. Някъде отдалеч сякаш долита разговор. Не обсъждат Слотроп пряко, нали. Но му се иска да може да го чува по-ясно…

Езера от светлина, сушини от тъмнина. Бетонната облицовка на тунела преминава в грубо замазани неравни повърхности, на вид фалшиви като вътрешността на изкуствена пещера в развлекателен парк. Входовете в напречните тунели пробягват назад като настроени гайди, в чиито наустници духаш… някога струговете пищяха и стържеха, закачливи стругари размахваха месингови пресмасленки с охлаждащо-смазочна течност и се пръскаха един друг… разкървавяваха ръце в шмиргеловите дискове, миниатюрни парченца от стоманени стружки влизаха в порите, гънките, и живеца… тръбопроводи от различни сплави и стъкло се свиваха със звън от ледения като през зимата въздух, и фаланги кехлибарена светлина пробягваха в сгъстен строй между малките неонови лампи. Всичко това се случваше някога отдавна. Тук долу в „Мителверке“ човек не може да живее дълго в настоящето. Обхваналата те носталгия не е лично твоя, но е достатъчно силна. Всички предмети са замрели, потънали, обезсилени от вечерта, най-последната вечер. Металните повърхности са обвити с жилави и твърди оксидни кожи, дебели само една молекула, които замъгляват човешките отражения. Провиснали сламеножълти задвижващи ремъци от поливинилов спирт изпускат последните остатъци от промишлена воня. Макар да се носи призрачно по течението и да е пълен със следи от скорошно човешко присъствие, това не е легендарният кораб „Мари-Силест“640 — не е подготвен толкова старателно за отплаване, тези следи под краката бягат напред-назад из цялата застопорена Европа и не домашните тайнства и таванския ужас от Това, Което Е Могло Да Стане предизвикват потене и пъпчасване на плътта ни, а осъзнаването, че то най-вероятно се е случило… под открито небе и на усамотени места винаги е било лесно да бъдеш завладян от Панически страх от пущинаци, обаче ние сме градски нерваци, идваме да те поемем, когато се чувстваш загубен или изолиран вътре в хода на времето, когато вече няма История, няма капсула на машина на времето, за да те върне назад, а след евакуацията на столицата голямото локомотивно депо е запълнено само от закъснения и отсъствия, и в края на светлината те очакват градските роднини на козлоногия бог, изпълняват мелодиите, които винаги са свирили, но вече по-силно, защото всичко друго е отпътувало или замлъкнало… душите на хамбарски лястовици, съшити от кафяв сумрак, витаят нагоре към белите тавани… единствени и неповторими в Зоната, те са подчинени на новата Несигурност. Някога призраците са били подобия на мъртвите или двойници на живите. Но тук в Зоната категориите са твърде замъглени. Правното положение на името, което ти липсва, обичаш и търсиш, е станало неопределено и отдалечено, ала дори това състояние е нещо повече от бюрокрацията на масовото отсъствие — някои все още са живи, други са мъртви, но много, много от тях просто са забравили какви са. Техните подобия не стават за нищо. Тук долу има само опаковки захвърлени на светло, на тъмно: изображения на Несигурността…