Гравитационна дъга [bg]

А сега… Космическите Шлемове! Първоначално може да изпитате леко смущение, когато забележите, че наглед те са като изработени от черепи. Във всеки случай куполът на този неприятен на вид оглавник явно е череп на някакъв хуманоид, но увеличен… Вероятно под тази планина някога са живели Титани и черепите им са били събирани като гигантски гъби. Очните кухини са запълнени с кварцови лещи. Има възможност там да бъдат вместени филтри. Носовата кост и горния ред зъби са заменени с метален дихателен апарат с множество канали и решетчици. Малко по-високо, в симетрична хармония с челюстта има надградена част, издадена напред в черна предопределеност, практически лицев бандаж от желязо и ебонит, навярно вместяващ радиопредавател. За няколко допълнителни марки ти позволяват да нахлузиш един шлем. Озовеш ли се веднъж в тези жълти пещери, когато гледаш навън през очните кухини с неутрална плътност и чуваш своето съскащо дихание из черепните кости, това, което си приемал за душевно равновесие, едва ли ще ти помогне. Секторът, където бе разквартирувана Черната Команда, вече не е занимателна филмова сказка за приспособяващи се към XXІ век диваци. Кратуните за мляко изглеждат като изработени от някаква пластмаса628. На мястото, където според преданието Енциан е изпитал Просветление, при полюция вдъхновена от сън за съвкупление с грациозна бяла ракета, е останало тъмно, като по чудо все още влажно петно и миризма, за която се предполага, че е на сперма, но всъщност повече наподобява на сапун или белина. Картините по стените губят замислената и търсена примитивна простота и неподправеност, и добиват примитивна пространственост, дълбочина и колорит, всъщност превръщат се в диорами на темата „Обещание за Космически Пътешествия“. Зрелището, пределно ясно осветено от съскаща и воняща като лошия дъх на близък познат карбидна лампа, привлича и задържа погледа. След няколко минути става възможно да бъде различено известно движение там долу, дори при обозначените от мащабите огромни разстояния: да, ние висим на последното деление на нашата траектория преди Ракетното Градче, оставили зад себе си една трудна нощ на магнитни бури, а вихровите потоци продължават да блещукат и трептят през цялата наша стомана като дъждовни капки прилепнали към прозорците на кола… да, това е Град: ехтят недоумяващи възгласи „Пресвета Дево Марийо!“, „Ебати!“, „Не мо’е да бъде!“, а ние се тълпим около прозореца с форма на цвете в това подземие от сол629… Интересно, симетриите пред нас изобщо не са онези, които сме били програмирани да очакваме, няма ги стабилизиращите ребра, обтекаемите ъгли, пилоните или стереометриите на официалната представа, които са останали за боязливите скучни туристи някъде там из номерираните тунели. Не, това Ракетно Градче озарено в ярко бяло на фона на спокойния космически полумрак, е построено целенасочено така, че да Избягва Симетрията, да Позволява Сложността, да Вселява Ужас (от Встъплението към Параграфите за Недопустимост на Машинациите и Заговорите), обаче на туристите им се налага да съпоставят вида му с нещата, които помнят от своето време и планета — чак до разбитата в мивката винена бутилка, осилестите борове изпреварили с хилядолетия Смъртта630, изоставените преди много години бетонни шосета, фризурите от края на 1930-те, индоловите молекули и особено полимеризираните индоли, както в „Имиполекс Г“…