Гравитационна дъга [bg]

Слотроп познава това място. Не толкова от картите, които му се бе налагало да изучава в казиното, а по-скоро като човек знаещ, че има някой там…

Заводските генератори продължават да произвеждат електричество. Тук-там някоя гола крушка издълбава светъл участък. Както тъмнината подобно на мрамор бива добивана и транспортирана от едно място на друго, така и електрическата крушка представлява длетото носещо избавление на мрака от собствената му бездейност и се е превърнала в една от най-великите тайни икони на Смирението, пренебрегнатите от Бог и История множества. Когато бившите концлагеристи от „Дора“ се развилняват, от ракетния завод първо изчезват електрическите крушки: още преди храната, още преди да бъде оплячкосано доставящото удоволствие и разтуха съдържание на медицинските шкафове и болничната аптека в тунел №1, именно уязвимите, чупливи и лишени от фасонки (в Германия думата за електрическа фасонка означава и майка, т.е. осиротели също) идоли е трябвало да завладеят „освободените“…

Първичният план на завода бил още едно вдъхновение за Етцел Йолш, нацистко вдъхновение подобно на параболата, но също отново един символ на Ракетата. Представете си буквите SS всяка от тях леко удължена. Това са издълбаните на близо два километра навътре в планината два главни тунела. Или си представете полегнала на земята леко S-образно извита стълба: 44 радиални тунела свързващи двата главни. Там, където тунелите достигат максимална дълбочина, отгоре натискат стотина метра скали.

Но контурите всъщност са нещо повече от издължени SS. Един ден чиракът Хупла дотичва при архитекта.

— Маестро! — вика младежът. — Маестро! — По това време Йолш живее в „Мителверке“ в изолирана от завода квартира, долу сред четири-пет частни тунелни отклонения, които не са отбелязани на никоя карта на обекта. Той е завладян от грандиозното видение какъв би трябвало да бъде животът на един архитект тук долу, и настоява всички помощници да го титулуват „Маестро“. И това не е единственото му чудачество. Последните три проекта, които бе предложил на фюрера визуално изглеждат превъзходно, великолепна новогерманска архитектура, с незначителната подробност, че нито едно от тези здания не може да се задържи изправено. Имат напълно нормален вид, но са проектирани така, че, скоро след зачукването на последния нит и свалянето на кофража от новоиздигнатата алегорична статуя, да падат като шишковци в операта задрямващи в нечия скут. Такъв е проблемът със „самоубийствения импулс“ на Йолш, както го наричат младите помощници: въпросното стремление е повод за много клюки във войнишката лавка и край самоварите за кафе на унилите каменни товарни рампи… Слънцето отдавна е залязло, на всяко бюро в тази сводеста почти външна ниша има включена лампа. Тук седят нощем гномовете и само техните лампи светят условно, едва-едва… толкова лесно всичко може да потъне в мрак още в следващата секунда… Всеки гном работи застанал пред своята чертожна дъска. Работят до късно. Има поставени срокове и не е ясно дали работят извънредно, за да се вместят в тях или вече са ги изтървали и са наказани да висят тук. Чува се как Етцел Йолш пее в своя кабинет. Просташки вулгарни кръчмарски песни. Сега Йолш запалва пура. И той и току-що е дотичалият гном, чиракът Хупла, знаят, че пурата е гърмяща, оставена в неговия овлажнител като революционен жест от личности неизвестни и толкова безсилни, че тяхната анонимност е без значение… — Почакайте, Маестро, не я палете! Моля ви Маестро, угасете я. Това е избухлива пура!