Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

И все пак, въпреки чувството си на безпомощност — той не виждаше начин да състави задоволителен отговор до сина си — намери сили да покани своите най-стари и най-верни приятели да се видят с него. Срещата щеше да се състои у Хагенауерови, защото бившият му хазаин беше болен, а за Шахтнер и Булингер това място бе също удобно. Но можеше ли да им довери всичките тревоги на сърцето си?

Спря пред познатия вход и изтри сълзите от очите си. Ала не можа да потисне потока спомени. Домът на Гетрайдегасе №9 не се бе променил. Като изкачваше стълбите към първия етаж, Леополд едва не зарида. „Вече съм старец — каза си той, — на шестдесет и една година.“ Приятелите ще го сметнат за съвсем остарял. Тази мисъл го накара да се овладее пред самата врата на Хагенауер. Чувството обаче напираше и той прегърна приятелите си с плам, какъвто рядко показваше.

Шахтнер се учуди, Хагенауер зарадва, а Булингер пожела да узнае какво се е случило.

— Защо? — възкликна Леополд. — Волфганг отново ли ти е писал тайно от мен?

— Не. Но все пак има нещо неприятно, нали, Леополд?

Той им съобщи, че Волфганг е имал ужасно спречкване с Колоредо и е решил да се откаже от службата при архиепископа.

Шахтнер реши: Леополд най-много е засегнат от това, че Волфганг повече не се нуждае от него. А Леополд така се гордееше с влиянието, което упражняваше върху сина си — беше му едновременно и баща, и приятел. Сега и двете функции отпадаха. Шахтнер, недръзнал да се лиши от сигурността на Залцбург, макар езикът му да беше доста смел, се поколеба. Какво право има да дава съвети на другите, щом сам не бе послушал зова на собственото си сърце? И Леополд така бе остарял напоследък! Острите му черти бяха изгубили решителния си израз, лицето му изглеждаше меко и сбръчкано.

Леополд попита Булингер със силно чувство:

— Волфганг говорил ли ти е някога, че Ана Мария желае да бъде погребана в гробището на църквата „Свети Петър“?

— Какъв смисъл би имало това сега?

— Семейството трябва да бъде винаги заедно.

Шахтнер рече:

— Волфганг се държи така, както си го възпитал ти, Леополд.

— Учил съм го на послушание, чувство за отговорност и благоразумие.

— И да не обича Залцбург. При всяка възможност го отвеждаше някъде другаде.

— Това беше в негова полза. Да подобри качествата си на музикант.

— И го направи толкова добър музикант, че може да се задоволява само с най-доброто. Нима искаш да заприлича на Хайдн, вечно пиян, защото мрази Залцбург, или да стане лентяй като Брунети?

Лицето на Леополд придоби суров израз, за миг той се превърна отново в непреклонния Леополд, готов заради Волфганг да отправи предизвикателство на целия свят. После си помисли, че приятелите имат право — синът е необикновено умен за някои неща, но за други често се показва непоправим наивник.

— Рисковано е Волфганг да остане във Виена — каза Леополд.