Огнената кралица

— Мостът беше хлъзгав, а водата — ледена, и когато угаси факлата ми, всичко потъна в мрак. Легнах по корем и запълзях, опипвах пътя си, докато тесният мост не се превърна в широка скала и пред мен не се появи едва мъждукаща светлина, която ме мамеше нататък. С приближаването ми светлината се усили; стените на голямата пещера, в която бях, излъчваха зелено сияние, а в центъра ѝ имаше бълбукащо езерце, над което се носеше рядка мъгла. Отначало миризмата му ми се стори остра и стомахът ми се преобърна, но зловонието намаля, щом се приближих до езерото — доколкото смеех, защото от него се носеше страшна горещина… — Алтурк замълча за момент. — И тогава чух звука, отначало тих, като вибрация в земята, но растеше, ставаше все по-ясен и по-силен, докато не започна да ми се струва, че ще ми се пръснат тъпанчетата. Тогава разбрах, че съм глупак, буболечка, пълзяща по краката на великан, защото какво можеше да каже такъв глас на нищожество като мен? Но… той ми заговори. „Знаеш ли кой говори с теб?“, попита ме и през страха си аз изломотих името му. „Да — каза той. — Това съм аз, който поднесох дара на огъня на цялото човечество. Който ви спаси от вечния мрак. Който ви осигури топлина навеки. Защото аз съм най-щедрият бог и въпреки това вие все искате още.“

— Щях да побягна, ако краката не ми бяха изневерили, можех само да пълзя по пода на пещерата като буболечка, каквато знаех, че съм. Умолявах го като пленен мерим хер, изправен срещу ножа на правосъдието; молех се, хленчех и пълнех гащите от страх. Но Нишак не знае нито жалост, нито гняв, той е щедър, ала дарът му може освен да помага и да изгаря, защото истината е пламък, който прониква надълбоко. „Зная за какво си дошъл, талеса на Сивите ястреби — каза ми той. — Умът ти е толкова лесен за разчепкване. Толкова гняв, толкова амбиция… и я виж, какво е това? Дете, което смяташ, че е достойно за велико бъдеще, дете, което смяташ, че ще поведе лонаките срещу мерим хер. Погледни по-внимателно, виж повече.“ — Алтурк въздъхна. — И през мъглата на спомените аз го видях: жестокостта на момчето към всички около него; как веднъж го бях заварил с удушено пале; по-голямото момче, което се беше пребило при падане, докато се катереха заедно; как бях глух за лъжата в думите му, докато той разправяше, че било злополука, че онзи не успял да се улови за една издатина и си счупил врата. Видях всичко.

Главата на Алтурк клюмна засрамено, суровите му черти бяха така изкривени от скръб, че май даже Кирал се почувства неудобно, трепна и извърна поглед.

— Вместо да приема този дар — продължи Алтурк — аз побеснях срещу Нишак и намерих сили да се изправя. „Моят син има величие в себе си! — извиках. — Той ще помете мерим хер в морето.“ А Нишак се засмя и каза: „Мисли за това, докато го убиваш. А сега си върви.“ И всичко утихна с изключение на бълбукащата вода. Постоях още малко, зовях Нишак да се върне и да си вземе лъжите обратно, но той нямаше какво повече да каже на такава неблагодарна буболечка. Открих друг изход от пещерата, нисък и криволичещ, но озарен от същото зелено сияние. След неизброими часове той ме изведе обратно в света горе, който сега ми се струваше ужасно студен.