Друговремец [bg]

- Нито луда, нито извратена - каза тя решително. - Аз съм патриот.

Слънцето изгря. Издишах рязко.

- Якобит. Ти си якобит.

Беше. Това обясняваше какво ли не. Защо Дугал, който бе като огледало на мненията на брат си, бе показал такава предприемчивост в полза на дома Стюард. И защо Гейлис Дънкан, така способна да впримчи всеки мъж, бе избрала двама толкова различни мъже като Артър Дънкан и Дугал Макензи. Единият - за парите, а другият - заради властта и влиянието му върху мнението на хората.

- Колъм щеше да е най-подходящ - продължаваше тя. - Жалко. Нещастието му е и мое. Той трябваше да е мой - единствения, когото виждах като подходящ за мен. Заедно можехме... е, какво да се прави. Само него исках и само него не можех да имам с методите на свое разположение.

- Затова си взела Дугал.

- О, да. - Беше потънала в мислите си. - Силен, с някаква власт. С някакво имущество. Хората се вслушват в него. Но не е нищо повече от краката и члена - и тя се позасмя - на Колъм Макензи. Колъм е силният. Почти колкото мен.

Самохвалството й ме дразнеше.

- Колъм има неща, които ти липсват. Например някакво съчувствие.

- А, да. Направо до мозъка на костите си - отвърна тя с ирония. - Сякаш му е от полза.

Смъртта нашепва в ухото му - и отдалеч се вижда. Ако живее още две години, пак ще е много.

- А ти колко ще живееш? - попитах.

Тя обърна иронията към себе си, ала гласът й не трепна.

- Малко по-малко, предполагам. Няма значение. Успях да постигна много - десет хиляди паунда към Франция, целият регион в полза на принц Чарлз. Когато въстанието се случи, ще знам, че съм помогнала. Ако доживея дотогава.

Тя се намираше почти точно под дупката в покрива. Вече бях свикнала достатъчно с мрака, за да я отлича като блед силует, неспокоен призрак. Рязко се обърна към мен.

- Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам за нищо, Клеър.

- Единствено за това, че имаш само един живот, който да отдадеш на страната си? -попитах иронично.

- Добре казано.

- Направо чудесно.

Когато се смрачи, спряхме с разговорите. Чернотата на дупката бе осезаема сила, която притискаше дробовете ми и ги задръстваше с миризмата на смърт. Свих се на кълбо опрях глава на коленете си и се предадох на дрямката, на ръба между измръзването и паниката.

- Обичаш ли го? - попита Гейли ненадейно.

Вдигнах стреснато глава. Нямах представа кое време е - отгоре светеше една звезда, но светлината й не ни достигаше.

- Кого, Джейми?

- Че кого друг? - попита сухо. - Него викаш насън.

- Не знаех, че го правя.

- Е, обичаш ли го?

Студът предизвикваше сънливост, почти ступор, но гласът на Гейли ме извади донякъде от него.