Друговремец [bg]

Тя разтърка ръце, за да ги стопли, постави ги на коленете си, насред каренцето слънчева светлина.

- Разкажи ми за обвинителите - казах. - Какво точно ще се случи?

- Не мога да знам. Не съм виждала съд на вещици, макар да съм чувала, разбира се. - Тя направи пауза за миг, мислеше. - Няма да очакват това. Щяха да дойдат, за да отсъдят за някакви имотни неразбории. Така че поне няма да водят бодач на вещици.

- Какво?

- Вещиците не усещат болка - обясни Гейли. - Нито кървят, когато ги убодеш.

Бодачът на вещици, оборудван с най-различни карфици, ланцети и други остри пособия, трябвало да провери дали това е така. Смътно си спомнях нещо такова от книгите на Франк, но бях решила, че е обичайно за седемнайсети век, не за този. От друга страна, помислих си горчиво, Крейнсмюир не беше точно център на света.

- Е, тогава не е хубаво, че няма да има бодач - казах, макар и да потръпнах леко. - Можем лесно да преминем този тест. Поне аз - добавих саркастично. - Подозирам, че от теб ще тече ледена вода.

- Не съм сигурна - отвърна тя замислено, като пренебрегна обидата. - Чувала съм за специални карфици, свивали се, когато ги притиснеш до кожата.

- Но защо? Защо някой нарочно ще доказва, че сме вещици?

Слънцето вече преваляше, но следобедната светлина обливаше дупката ни с мътно сияние. По лицето на Гейли се четеше единствено съжаление за наивността ми.

- Още нищо не разбираш, нали? Искат да ни убият. Няма значение какво е обвинението, какви са доказателствата. Ще горим.

Предната нощ шокът от нападението на тълпата и мизерното ни обкръжение не ми оставиха повече от това да се сгуша в Гейли и да чакам изгрева. С новия ден обаче започнах да си връщам самообладанието.

- Защо, Гейли? - попитах я, задъхана от напрежение. - Знаеш ли?

Въздухът в дупката беше наситен със смрадта на гнило, мръсотии и влажна почва, а пръстените стени сякаш се сближаваха, като в зле изкопан гроб.

По-скоро усетих, отколкото видях как свива рамене - стълбът светлина над нас се движеше заедно със слънцето и сега огряваше стените на затвора ни, като ни оставяше сред студен, лепкав мрак.

- Ако ти е някаква утеха - рече Гейли сухо, - съмнявам се, че са възнамерявали да хванат теб. Проблемът е между мен и Колъм - ти имаше нещастието да си с мен, когато дойдоха от селото. Ако беше в замъка, щеше да си в безопасност, нищо че си сасенак.

Думата „сасенак“, изречена в обичайния си пренебрежителен смисъл, предизвика рязък копнеж по мъжа, който ме наричаше така галено. Обвих с ръце тялото си, за да възпра някак самотата и страха.

- Защо дойде? - попита Гейли.

- Мислех, че си ме повикала. Едно от момичетата ми предаде съобщение, уж от теб.

- Аха. Лери, нали?

Облегнах се на мръсната стена въпреки отвращението си. Гейли долови движението ми и се примъкна по-близо. Приятели, врагове - при все това си бяхме единствените източници на топлина.