Операция „Червена буря“ [bg]

— Била съм тук и преди. — Тя почти се усмихна, докато не си спомни кой я беше водил на това място. Ръката на сержанта остана да виси във въздуха.

— Това е добре, госпожице Вигдис. Може би ще можете да ни научите на някои неща. А сега внимавайте.

Слизането щеше да бъде доста лесно, ако не бяха тежките раници. Всеки от мъжете носеше по двадесет и пет килограма на гърба си. Допълнителното тегло и умората влияеха върху равновесието им и отдалеч морските пехотинци приличаха на стари бабички, пресичащи заледена улица. Склонът се спускаше надолу под ъгъл петдесет градуса, като на места беше почти отвесен. По него имаше утъпкани пътеки, вероятно от сърни, каквито наоколо имаше в изобилие. За първи път умората се оказа полезна за групата. Ако бяха отпочинали добре, мъжете може би щяха да се опитат да се спуснат по-бързо, но сега всеки от тях беше на края на силите си и се страхуваше от слабостта си повече, отколкото от скалите. Спускането им отне повече от един час, но те успяха да стъпят в подножието на водопада само с одрасквания по ръцете и леки натъртвания.

Гарсия прекоси реката откъм източния й бряг, където стената на каньона беше по-стръмна и групата се установи на лагер на една скалиста площадка на три метра над водата. Едуардс погледна часовника си. Бяха се движили почти непрекъснато в продължение на повече от два дни. Петдесет и шест часа. Всеки си намери място под сенките.

Първата им работа беше да се нахранят. Лейтенантът изяде една консерва, без да поглежда какво е съдържанието й. Оригванията му бяха с вкус на риба. Смит остави двамата редници да се наспят първи и даде своя спален чувал на Вигдис. Момичето заспа почти толкова бързо, колкото и войниците. Сержантът направи бърз оглед на местността. Едуардс го наблюдаваше с удивление и не можеше да повярва, че Смит все още имаше сили да направи каквото и да било.