Операция „Червена буря“ [bg]

Водните пръски щипеха лицето му и на Морис му ставаше приятно от това. Конвоят от натоварени с баласт кораби навлизаше право в средата на вятър със скорост четиридесет възела. Океанът представляваше грозна тъмнозелена маса, нашарена от белите гребени на вълните, от които се откъсваха капчици морска вода и се понасяха хоризонтално във въздуха. Фрегатата се изкачваше по стръмните триметрови вълни и се хвърляше отново надолу. Това продължаваше вече шест часа. Движението на кораба беше грубо. Ефектът от всяко забиване на носа му надолу наподобяваше рязкото натискане на спирачките на лек автомобил. Някои от матросите се държаха за преградите, а други стояха с широко разтворени крака, за да компенсират клатушкането. Намиращите се на открито членове на екипажа бяха облекли спасителни жилетки и мушами с качулки. Някои от по-младите матроси обикновено имаха проблеми в такива ситуации — дори и професионалните моряци не обичаха време като това, — но сега повечето от тях спяха. „Фарис“ беше преминал към плаване при нормалния режим на Състояние-3, което позволяваше на екипажа да навакса пропуснатите часове за почивка.

В такова лошо време бойните действия бяха почти невъзможни. Подводниците като цяло представляваха платформа с един сензор и откриваха целите си с помощта на хидролокатор. Шумът от бурята заглушаваше емитираните от корабите шумове, за които следяха подводните лодки. Някой агресивен капитан на подводница можеше да се опита да излезе на перископна дълбочина, за да използва търсещия си радар, но така рискуваше обръщане напречно на вятъра и временна загуба на управлението на подводницата — нещо, на което никой офицер от екипажа на атомна подводна лодка не гледаше с добро око. За да открие някой кораб в такова време, подводницата трябваше буквално да се сблъска с него, а шансовете това да стане бяха малки. Нападението по въздух също не представляваше голяма опасност в момента. Развълнуваната водна повърхност със сигурност щеше да обърка търсещите глави на съветските ракети.

Монтираният на носа на фрегатата хидролокатор беше напълно безполезен. Движението на кораба го караше да описва шестметрови дъги и понякога го изваждаше изцяло от водата. Буксирният хидролокатор се влачеше в спокойните води на неколкостотин фута под водната повърхност и теоретично можеше да функционира доста добре. На практика обаче и той беше безполезен при тези метеорологични условия, защото подводниците трябваше да се движат с много висока скорост, за да може сигнатурата им да се открои измежду останалите шумове. Дори ако това станеше, влизането в бой с целта не беше проста работа. Хеликоптерът се намираше на палубата и може би щеше да успее да излети, но приземяването му в такова време беше абсолютно невъзможно. За да бъде застрашена от фрегатата, подводницата трябваше да се намира в обсега на ASROC торпедата — пет мили, — но вероятността за това беше твърде малка. Морис винаги можеше да повика един от двата P-3 „Орион“, които придружаваха конвоя, но не завиждаше на екипажите на самолетите, които летяха през облаците на височина по-малко от хиляда фута.