Операция „Червена буря“ [bg]

— Моля те, не си отивай. Аз… аз страхува, страхува да бъде сама.

— Добре. Ще остана с теб. Легни и се наспи.

Пет минути по-късно очите й се затвориха и дишането й се успокои. Едуардс се опита да не я гледа. Какво ли щеше да си помисли тя, ако внезапно се събудеше и видеше как я гледа? „А и сигурно ще бъде права да си го помисли“ — призна си Едуардс. Ако я беше срещнал в Офицерския клуб в Кефлавик преди две седмици… той беше млад, необвързан мъж, а тя очевидно беше млада, необвързана жена. След второто питие сигурно щеше да мисли само как да я заведе в квартирата си. Малко тиха музика. Колко красива би изглеждала тя, докато се измъква от дрехите си на фона на влизащата през щорите мека светлина. Вместо това той я бе срещнал чисто гола, с наранено тяло. Сега това му се струваше толкова странно. Едуардс просто знаеше, че ако някой друг мъж се опиташе да я докосне, той щеше да го убие, без да се замисля. Лейтенантът не можеше да си представи какво ли щеше да бъде, ако самият той се опиташе да свали момичето — единствената вероятна мисъл, която би му минала през главата, ако я беше срещнал на улицата. „Какво ли щеше да стане, ако не бях решил да вляза в дома й — чудеше се той. — Сега тя щеше да лежи мъртва до родителите си. Вероятно някой щеше да открие труповете им след няколко дни… както намериха Сенди.“ Едуардс знаеше, че точно това беше истинската причина да убие съветския лейтенант и да се наслаждава на бавното му отпътуване за ада. Жалко, че никой не беше сметнал за подходящо това да бъде извършено с…

Смит му махна с ръка. Едуардс стана тихо и отиде при сержанта.

— Оставих Гарсия на пост. Мисля, че в крайна сметка трябва да си останем морски пехотинци. Ако тревогата беше истинска, досега всички щяхме да бъдем мъртви, лейтенант.

— Още сме твърде уморени, за да продължим пътя си.

— Тъй вярно, сър. Добре ли е дамата?

— Тя преживява труден момент. Когато се събуди… по дяволите, не знам. Страхувам се, че може да откачи, докато е с нас.

— Може би. — Смит запали цигара. — Тя е млада. Може би ще се оправи, ако й дадем възможност.

— Да й дадем някаква работа?

— Да върши същото, което правим и ние, шкипер. По-добре е вие да се занимавате с мисленето.

Едуардс погледна часовника си. Беше успял да поспи шест часа, преди да се случи всичко това. Краката му все още бяха изтръпнали, но като цяло той се чувстваше по-добре, отколкото си беше представял, че ще бъде. Лейтенантът знаеше, че това е просто илюзия. Трябваха му поне още четири часа почивка и добра храна, за да бъде в състояние да тръгне отново на път.

— Няма да тръгнем преди единадесет. Искам всички да поспят още малко и да се нахранят добре, преди да напуснем това място.

— Добра идея. Кога ще направите връзка?

— Трябваше да го направя отдавна, но нямах желание да се катеря по проклетите скали.