Операция „Червена буря“ [bg]

Първото хубаво нещо, което им се бе случило, беше, че отблясъците на огъня от запалената къща вече се бяха скрили зад някакъв хребет. Все още не се виждаха хеликоптери и автомобили, отправили се да проверят каква е причината за пожара. Това наистина беше добре, но колко щеше да продължи? След колко време щеше да бъде открита липсата на съветския патрул? Този въпрос си задаваха всички от малката група.

Всички, с изключение на Вигдис. Едуардс вървеше на няколко метра пред нея, вслушваше се в дишането й, искаше му се да й каже нещо, но не знаеше какво. Дали беше постъпил правилно? Какво беше извършил — убийство, задоволяване на лична потребност или раздаване на правосъдие? Дали това имаше някакво значение? Въпросите бяха толкова много, но той си наложи да не мисли за тях. Оцеляването на групата му беше единственото нещо, което имаше значение в момента.

— Да си починем — каза той. — Десет минути.

Сержант Смит се огледа, за да види къде са останалите, след което седна до офицера.

— Добре се справихме, лейтенант. Според мен през последните два часа сме изминали четири, може би пет мили. Мисля, че можем да намалим малко темпото.

Лейтенантът се усмихна вяло.

— А не искаш ли да спрем тук и да си построим къща?

Смит се разсмя в полумрака.

— Чух това, шкипер.

Лейтенантът разгледа картата, оглеждайки се наоколо, за да види доколко точно отговарят данните върху нея на действителността.

— Какво ще кажеш да заобиколим това тресавище отляво? Картата показва, че тук се намира водопадът Скулафос. Прилича ми на хубав дълбок каньон. Може да ни излезе късметът и да намерим някоя пещера или нещо такова. Ако не стане, каньонът поне е дълбок и хеликоптерите няма да могат да ни открият в него, а ще можем да използваме и прикритието на сенките. Пет часа?

— Горе-долу толкова — съгласи се Смит. — Има ли пътища за пресичане?

— Никакви, с изключение на пътеките.

— Харесва ми. — Сержантът се обърна към момичето, което ги наблюдаваше безмълвно, опряло гръб в някаква скала. — Как сте, мадам? — попита я нежно той.

— Уморена. — Едуардс си помисли, че гласът й издаваше нещо повече от умора, в него нямаше никакви емоции, абсолютно никакви. Лейтенантът не знаеше дали това беше добре или не. Как трябваше да се постъпва с жертвите на тежки престъпления? Родителите на Вигдис бяха убити пред очите й, а самата тя бе изнасилена брутално. Какви ли мисли минаваха през главата й в този момент? Едуардс реши, че най-правилно ще бъде да се опита да я накара да не мисли за преживяното.

— Познавате ли местността? — попита я той.

— Моят баща лови риба тук. Аз идвам с него много пъти. — Тя отпусна глава назад и лицето й се скри в сенките. Гласът й затихна и тя избухна в ридания.

На Едуардс му се искаше да я прегърне и да й каже, че вече всичко е наред, но той се страхуваше, че това можеше да влоши състоянието й още повече. Пък и кой ли би повярвал, че всичко наистина е наред в този момент?