Хари Потър и реликвите на смъртта

И те се запромъкваха напред. Хари беше обикалял замъка много нощи преди, но никога сърцето му не беше било толкова силно и никога толкова много не бе зависило от безопасното му придвижване наоколо. Двамата се движеха, като проверяваха Хитроумната карта, всеки път, когато светлината позволяваше и на два пъти спираха, за да може някой призрак да ги подмине без да ги забележи. Хари очакваше всеки миг да се натъкнат на препятствие. Най-големият му страх бе Пийвс, ето защо надаваше ухо при всеки шум, за да долови издайнически знаци за приближаването на полтъргайста.

— От тук, Хари — прошепна Луна, хвана го за ръкава и го побутна към спираловидно стълбище.

Изкачваха се по високи, стръмни стълби. Хари никога преди не беше идвал насам. Накрая стигнаха до една врата. На нея нямаше нито ключалка, нито брава; нищо друго освен просто, старо дърво, и бронзово чукче във формата на орел.

Луна протегна бледата си ръка, която изглеждаше странно сама във въздуха, несвързана с рамо или тяло. Тя почука веднъж и в тишината почукването прозвуча на Хари като експлозия. Клюнът на орела се отвори, но вместо птичи грак, мек, мелодичен глас каза:

— Кое е първо, Фениксът или Огънят?

— Хм… какво ще кажеш, Хари? — попита несигурно Луна.

— Какво?! Няма ли парола?

— А не, трябва да се отговори на въпрос — отговори тя.

— Ами ако отговорът е грешен?

— Ами, тогава се налага да чакаш, докато дойде някой, който може да отговори правилно. — каза Луна. — Разбираш ли, така научаваш нещо ново.

— Ами… проблемът ни, Луна, е че не можем да си позволим да чакаме някой друг.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — сериозно каза тя. — Ами тогава, отговорът е, че кръгът няма начало и край.

— Добър отговор — каза гласът и вратата се отвори.

Празната обща стая на Рейвънклоу, беше голямо, кръгло помещение, по-просторно от всичко, което Хари беше виждал в „Хогуортс“. Красиви, арковидни прозорци бяха издълбани в стените, които бяха декорирани в синя и сребърна коприна. През деня Рейвнъклоу трябва да имаха разкошен изглед към околните планини. Таванът беше омагьосан и изпълнен със звезди, които се отразяваха в килима в тъмно синьо. Имаше маси, столове и лавици за книги, а в ниша срещу вратата стоеше висока статуя от бял мрамор.

Хари разпозна Роуина Рейвънклоу. Беше виждал неин бюст в дома на Луна. Статуята стоеше до врата, която според Хари, водеше към спалните на горния етаж. Той се отправи право към мраморната жена и тя сякаш отговори на погледа му с една насмешлива полуусмивка, красива и все пак плашеща. Нежно на вид венче от мрамор, бе възпроизведено на главата и. Беше подобно на тиарата, която Фльор носеше на сватбата си. На венчето бяха изписани думи. Хари излезе изпод манитята и се качи на цокъла в основата на статуята, за да ги разчете.