Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Директорът на полицията я улови за рамото и искаше да я повлече подире си, но тя започна да се дърпа.
— Няма да дам да ме затворите, аз нямам никаква вина. Зная какви са намеренията ви: искате да ме затворите в зимника и там да ме убиете.
— По дяволите, ако не кротуваш, ще ядеш и бой.
— Отведи тази жена в Петропавловската крепост! — каза Кардов, тъй като тя започна да му става отвратителна.
Ашинов веднага изпълни заповедта. Повика двама стражари и им предаде Хиацинта, а след това се обърна и каза:
— Сега можем да бъдем спокойни, господин директоре, във всеки случай детето е още живо.
— Имам на разположение още само три дни и три нощи — каза Кардов. — Ако не намеря до това време детето, загубен съм. А ти знаеш, че ако падна от високото си положение, ти пропадаш. Това е въпрос на живот и смърт.
Ашинов се поклони пред шефа си и каза:
— Ние ще издържим, господин директоре, разчитайте на мен.
Петровна прекарваше тежки дни. Владимир, нейният мил Владимир, когото обичаше като майка, беше болен. От няколко дни детето имаше главоболие, не беше весело и все искаше да си легне. Петровна плачеше, горко плачеше и много й се искаше да поплаче заедно с малкия Владимир, но трябваше да бъде храбра.
Отскоро при нея живееше една старица, която винаги я утешаваше в скръбта й. Ако Бояновски бе видял тази жена, би паднал на колене и би я прегърнал, защото това беше неговата майка.
Изтърпяла толкова мъки при снаха си, госпожа Бояновска намери при Петровна спокойствие още същата вечер, когато Бакунин и Леония я избавиха от явна смърт.
Тя беше много признателна на Петровна за това, което й даваше, тъй като снаха й бе отнела всичко.
Не бе ли за нея все едно дали ще живее, или ще умре?
Единственото й богатство, нейният син, беше в Сибир и ни кой не знаеше дали е жив.
Всички, които тя обичаше, бяха мъртви, не можеше да се покаже на улицата, нито пък да осъди снаха си, тъй като тя самата бе обявена за луда.
Въпреки това нейната цел на живота бе да отмъсти на тази, която толкова я бе измъчила и унижила.
На лицето на старата се появяваше усмивка, когато си помислеше за това, и то отмъстителна усмивка.
Откакто бе дошла при Петровна, старицата бе по-весела. В нейно лице момичето виждаше втора майка. Бояновска бе интелигентна жена и можеше да научи нещо от Петровна, а се и радваше, че може да й бъде полезна с нещо. Често й разправяше за преселението на народите, за войните, за умните владетели и за земните красоти. Едновременно с работата си Петровна се учеше.
Но днес не работеше, а стоеше до леглото на Владимир. Детето спеше неспокойно, мяташе се в леглото си и кашляше по някога.
— Боже мой, дано не е някоя опасна болест — каза тя, като се обърна към Бояновска.
— Няма нищо опасно, детето е малко настинало — рече Бояновска, — утре ще е по-добре.
— Виж само колко са се зачервили страничките му. Това и е обикновена изстинка.
Старата се доближи до леглото и постави ръка на челото на Владимир.
— Има висока температура — каза тя. — Децата лесно простиват, постави мокра кърпа на челото му, това ще го облекчи.
— Нещо ми е много тежко, като че ме очаква някакво нещастие.
Тя млъкна изведнъж и погледна към вратата. Разтрепера се и побледня.
Един човек бе застанал на вратата и гледаше лукаво в зимника. Този човек бе на средна възраст и имаше прошарена коса.
— Аз съм от дружеството на милосърдието и дойдох да ви попитам дали искате да станете членове на това дружество.
— Как дръзнахте да влезете без позволение? — запита Бояновска.
Странникът се наведе над Владимир и го загледа.
— Мястото ми е там, където има болни — каза той, като се обърна към Бояновска. — Смърт следва след болестта, а моята работа е смъртта.
— Страшна работа — каза Петровна, — идете си, моля ви. Страхувам се, че ако детето се събуди, ще се уплаши от вас.
Странникът не искаше да си отиде.
— Докато не ви запиша в моя списък, няма да си ида. Не желаете ли, госпожице Петровна, да ви прочетем някоя молитва на гроба, когато умрете? — попита странникът.
— Това вече минава всяка граница — рече старата. — Аз настоявам да си вървите, а вашите глупости да си ги говорите другаде, не тук, при болния.
— Значи ме пъдите? — възкликна странникът.
— В името Божие, говорете тихо — каза Петровна, — детето се събужда.
— Жаден съм, дайте ми вода! — извика Владимир. Петровна изтича бързо до кухнята и донесе съд с мляко. Странникът още стоеше и не откъсваше очи от Владимир.
— Хубаво дете — каза той, като гледаше как детето лакомо сърба млякото.
В същата минута старата изтича до Владимир и като му разкопча яката на ризата, извика: