Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Бояновски не искаше да приеме тези пари.
— Не ми са нужни — каза той. — В Петербург ще намеря големия си имот. Вярвам, че жена ми го е запазила.
— Жена ти! — каза тя грубо. — Страхувам се, че ти се лъжеш, защото ако мислеше за тебе, щеше да дойде с теб в Сибир, макар и с въоръжени хора.
— Жена ми е нежно петербургско цвете. Тя не е като теб, тя не е в състояние да понася тия опасности.
— Жените понасят всичко, когато обичат — рече тя, като се изчерви. После шибна конете и те потеглиха напред. — Върви при жена си и дано бъдеш щастлив.
Така се разделиха със Симонова.
— Как се казва този евреин? — попита той Дашков.
— Казва се Абрахам Марголински — отговори Дашков. — Той има хотел и чайна, която полицията не държи под око. При него за пари ще намериш всичко.
— Да ида там денем, струва ми се, ще е глупаво.
— Ще ви познаят — каза Дашков, — аз ще се помъча това да не стане. Ще се преоблечете.
И извади униформата си.
— Облечете тази дреха, господин съветник, носил съм я, когато бях млад и когато идваха на гости при баща ви високопоставени особи.
Бояновски се преоблече бързо и когато бе готов, Дашков се учуди колко добре стои на господаря му тази дреха. И двамата излязоха. Разговаряха и крачеха по Невския проспект. Бояновски често се спираше, за да събере мислите си — така му хареса тази улица, като че се намираше в някакъв нов свят. Преди един месец в сибирските рудници той бе загубен човек, а сега свободно и безгрижно се разхождаше по петербургските улици.
„Безгрижен и свободен — каза си той, — но кой знае? Сега ще играем с маски, ще има борба на живот и смърт и ще видим кой ще победи.“
Той спря внезапно и задърпа Дашков.
— Погледай там — каза Бояновски.
Една тройка спря пред магазина на най-богатия златар в Петербург. На седалката се бе разположила хубава млада жена, загърната с кожи. Тя носеше червена шапка със златни украшения, всеки се вглеждаше в хубавата, прелестна жена и казваше:
— Днес вдовицата Бояновска е по-хубава от всякога.
Бояновски чу всичко и думите се забиха като остър нож в сърцето му. Това бе жена му. Законната му жена бе седнала в тройката като владетелка.
— Оставете ме, аз трябва да отида при нея, трябва да я попитам… — Той искаше да се освободи от ръцете на стареца и да изтича сам.
Старият Дашков здраво го държеше.
— За Бога, човече, какво смятате да правите? На явна гибел отивате.
— Какво от това? — рече Бояновски. — Искам да я попитам какво е направила с майка ми. Колко е красива — каза тихо той, — по-хубава от по-рано. Колко издокарана е тя в каретата. Прилича ли на жена, която оплаква мъжа си, дето гние в Сибир? Не, хиляди пъти не. Тя е жена, която се радва на земните сладости, е царица на веселието, а не жена на скръбта. Тя ме е изтрила от тефтера си, назовава се вдовица, погребала ме е в сибирските рудници! Аз ще празнувам възкресението си така, че тя ще се уплаши.
— Чия ли е тройката? — попита той стария слуга.
— Тя е на най-богатия човек в Русия — на милионера Ягодкин.
— Сещам се. Той е лъжец, спекулант и крадец.
— Хората днес му клатят шапка, защото е необикновено богат.
— В какви отношения е той с жена ми?
— Вие не сте в такова положение, господине, че да можете всичко да знаете — каза Дашков.
— Всичко искам да зная, Дашков, всичко.
— Добре — каза той. — Носят се слухове, че Ягодкин е неин любовник.
Бояновски изрева като ранен тигър.
— Любовник на жена ми! — възкликна след няколко минути той. — Хе, хе, значи докато съм бил в Сибир, те са проиграли и честта ми.
— При това Ягодкин е женен.
— Женен! Що думаш? И на това отгоре любовник на жена ми! Как мислиш, Дашков, не е ли по-добре да изтичам и пред очите на всички да я удуша с ръцете си?
— За Бога, недейте върши такава глупост, стойте си мирно и се успокойте. А ето че и Ягодкин иде.
Ягодкин излизаше от магазина. Лицето му бе бледно и по него се четеше гняв.
— Нещо неприятно трябва да е чул — каза Дашков.
— Гледай как интимно говори с жена ми — рече Бояновски. Банкерът не се качи при Бояновска, а само каза на кочияша накъде да кара.
Феодора му каза няколко думи и бързо замина, а той тръгна пешком.
Дашков повлече Бояновски, който още продължаваше да стои като слисан.
— Да си вървим. Този, когото търсим, не е вече тук, отиде си.
Бояновски се стресна и тежко въздъхна.
— Изгуби се, но аз ще съумея да я намеря. Весело, весело лети, хубава вдовице Бояновска, скоро ние ще отпразнуваме нашата среща, но както никога досега — на ужас и гибел.
Свел глава, той крачеше до Дашков, с нерешителни стъпки вървеше към дома на Марголински.