Лъвовете на Ал-Расан

Той беше такъв кон.

Баща, опитващ се да надбяга времето заради своя син.

Ужасът беше в него, той го тласкаше, изтриваше всяка мисъл.

Никога досега Родриго не се беше сблъсквал с истинския ужас. Страхът — да. Няма войник, който с чисто сърце да твърди, че никога не е изпитвал страх. Смелостта е в това да го подминеш, да се издигнеш над него, да направиш онова, което си длъжен. Много пъти се беше изправял лице в лице със смъртта и се беше боял от нея, но в крайна сметка беше преодолявал страха. Ала тази нощ в Ал-Расан, докато препускаше за втори път към Орвила след по-малко от година, беше съвсем различна.

Видя огньовете, пламтящи пред него, и като опитен войник тутакси разбра истината. Вече беше късно.

Чу глас, който крещеше отново и отново, повтаряйки едно име — името на детето му — и разбра, че крещи той. Беше тъмно. Мрак под звездите и огньове пред него.

Муардите — защото нямаше кой друг да е — вече си бяха отишли. Той стигна ниската ограда и скочи от коня. Втурна се между пламтящите каруци и палатки, сред осакатените тела на хора, които познаваше.

Пръв видя Иберо. Не знаеше как духовникът се е озовал тук. Лежеше в локва кръв, черна в отблясъците на огъня. Ръцете и краката му бяха отрязани и се търкаляха до него като парчета на разкъсана кукла.

Усети миризма на овъглена плът. Някои от хората бяха хвърлени в огъня. Тръгна със залитане към затревената площадка в центъра, която помнеше от миналото лято. Надеждата беше изчезнала, но онова, което видя, беше по-страшно от кошмар. Отрязаната глава на Гонзалес де Рада, а до нея тялото на конетабъла със смъкнати дрехи, проснато непристойно върху дребната фигурка на момче.

Родриго се чу отново да крещи.

Молитва без думи. За милост. Времето да се върне назад и той да го изпревари. Да стигне навреме, за да спаси детето си или да загине заедно с него, ако не може да направи нищо друго.

Като насън коленичи и отмести тялото на Гонзалес де Рада от проснатото по очи момче. И видя какво още бяха сторили на конетабъла на Валедо.

Много внимателно Родриго обърна Диего по гръб на подгизналата от кръв земя и видя страшната рана, която го беше убила. Притисна тялото на детето си до гърдите си и го залюля.

Сякаш някъде много отдалеч чу другите. Конски копита. Стъпки, които се приближиха и спряха недалеч. Внезапно го прониза неочаквана мисъл. Неспособен да вдигне поглед, той каза на човека зад себе си:

— Фернан. Спрете Фернан. Не му позволявайте да види това.

— Аз съм, татко. О, татко, мъртъв ли е?

Родриго вдигна поглед. Насили се и го направи. Имаше живо дете. Близнак на това в ръцете му. Родени заедно, еднакви като две капки вода. Свързани души. Винаги заедно, каквото и да им поднесеше светът. Вече не беше така. Сега Фернан щеше да се чувства гол и беззащитен, леденият вятър от мястото, където сега беше брат му, щеше винаги да го пронизва.