Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
От нищото си спомни за онази нощ, в която се прибра и видя как баща му дава златния гравиран пръстен на брат му.
- Благодаря ти, че ми се обади през онази нощ, - той продължи дрезгаво.
Блей се ококори.
- Коя нощ?
Куин прочисти гърлото си.
- След като Лукас се трансформира, и баща ми му даде… сещаш се, пръстена. – Поклати леко глава. – Качих се в стаята си и щях да направя… да, щях да направя някоя голяма глупост. Ти ми се обади. И дойде. Спомняш ли си?
- Помня.
- Не за пръв път правеше нещо подобно.
Блей извърна поглед, и Куин вече знаеше къде точно отлетя съзнанието му. Да, през онази вечер почти успя да скочи от перваза.
- Тогава ти казах, че съжалявам, - натърти Куин. – Но не мисля, че някога ти казах „благодаря”. Така че… благодаря.
Преди да осъзнае какво се случва, той протегна ръка. Изглеждаше подходящо да отбележи момента, точно сега, извън стаята си в Братството, използвана предимно за дивашко чукане, и искаше да запечата момента с тържествено ръкостискане.
- Просто… благодаря ти.
Невероятно. След премеждията с Куин, които изглеждаха като цял един живот, Блей смяташе, че с изненадите е свършено. Че мъжът не може да извади от ръкава си нов трик, който да го остави без думи. Ала грешеше.
Исусе… от всички въображаеми разговори, които бе провел с мъжа, разговори, в които си представяше, че Куин отваря сърцето си, или пък казва нещо „почти подходящо”, никога не бе си и помислял, че той ще изрази благодарността си. Но… точно това имаше нужда да чуе, макар да не го осъзнаваше.
А и предложената длан разби сърцето му. Особено като се имаше предвид, че брата на мъжа бе на прага на смъртта в стаята срещу тях.
Блей не се ръкува с предложената ръка. Просто се протегна, хвана лицето на Куин и го приближи за целувка.
Трябваше да продължи само за секунда – сякаш техните устни щяха да заместят ръкостискането. Обаче когато се опита да се дръпне, Куин го сграбчи и го задържа на място. Устните им се срещнаха отново… и отново… и още веднъж, главите им се наклониха леко и продължиха да се допират.
- За нищо, - каза дрезгаво Блей. После леко се усмихна. – Но не мога да кажа, че винаги е било удоволствие.
Куин се засмя.
- Да, мога да си представя, панталоните определено не бяха забавни. – После стана сериозен. – Защо, по дяволите, остана?
Блей отвори уста, истината бе на върха на езика му...
- О, мамка му. Ъх… извинете ме, момчета, не исках да ви прекъсвам.
Куин се дръпна толкова бързо, че буквално изтръгна лицето си от дланите на Блей. После скочи на крака и се изправи срещу Ви, който тъкмо излизаше от операционната.
- Няма проблем, нищо не е станало.
Изражението на Ви говореше „Да бе, да”, и Куин изгледа дръзко Вишъс, сякаш го предизвикваше да изкаже мнение, по-различно от неговото. Настъпи неловко мълчание между двамата, а през това време Блей се изправи по-бавно, и откри, че се чувства леко замаян, но не заради нуждата от хранене. „Няма проблем, нищо не е станало”. Дяволски сигурно не изпитваше точно това към него. Но за пореден път Куин загърби близостта, отдръпна се, отмести се встрани, издърпа щепсела. Само където в случая нито мястото, нито времето бяха подходящи. А и Ви бе последния, пред когото искаха да се разнежват.
Обаче му послужи като напомняне. Стресовите ситуации имаха способността да пречупват за известно време дори и най-твърдите личности. Тъга, шок, засилена тревожност – всички те пращаха защитните механизми на някого по дяволите, и го правеха уязвим и склонен да се изразява по начин, необичаен за него. Все пак необичайното поведение не биваше да се възприема като сигнал за мащабна промяна. Такова поведение не можеше да бъде показателно като религиозното осъзнаване, при което всеки се зарича, че от този ден нататък нещата ще бъдат различни, завинаги.
Куин беше зашеметен от случващото се с брат му. И всички разкрития и прочувствени излияния, излезли от устата му, бяха несъмнено плод на стреса, под който се намираше. Точка по въпроса.
Тук не се случваше „влюбване”. Не истински. Не и за постоянно. И той трябваше да си го набие в главата.
- …костите ще се наместят? – питаше Куин.