Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
(бялото изпърполи)
(… при клисурата. Слезе заедно с Хенри и се изкачи обратно преди него, останалите чакахме на ръба, студен вятър, потръпваме, подскачаме на крака да й помогнем да се изкачи; мъртъв? той…? Тя извади носна кърпичка от джоба си и избърса окаляните си ръце, не погледна към никого от нас, косата й се развяваше на фона на небето, а лицето й бе лишено от каквато и да било емоция…)
Зад нас някой много силно извика:
— Татко?
Подскочих стреснато и гузно. Беше Хю. Вървеше бързо, почти тичаше и след миг настигна баща си.
— Татко? — повтори той и постави ръка на прегърбеното рамо на баща си. Отговор не последва. Разтърси го полека. Далеч напред, носачите на ковчега и Хенри, когото не можех да различа между тях, но знаех, че бе там, приплъзваха саркофага през отворените врати на катафалката.
— Татко — каза Хю. Беше силно развълнуван. — Татко. Изслушай ме за секунда.
Вратите се затръшнаха. Господин Коркоран се обърна бавно, бавно. Носеше бебето, което наричаха „Шампиона“, но днес неговото присъствие не му носеше никаква утеха. Изражението на голямото му и отпуснато лице бе празно и отнесено. Загледа се в сина си така, сякаш никога преди не го бе виждал.
— Татко — каза Хю. — Познай кого видях току-що. Познай кой е дошъл. Господин Вандерфелър — допълни той бързо и стисна рамото на баща си.
Сричките на това знаменито име, което семейство Коркоран произнасяха с почти същото уважение както, когато споменаваха Всевишния, оказаха чудотворно влияние над господин Коркоран още със самото си изричане.
— Вандерфелър е тук? — огледа се той. — Къде е?
Този величествен персонаж, който се въздигаше в колективното несъзнателно на семейство Коркоран, оглавяваше благотворителна организация, създадена от още по-величествения му баща. Тя пък от своя страна държеше контролния пакет акции от банката на господин Коркоран. А това означаваше срещи на управителния съвет и от време на време някакви обществени дейности. Семейство Коркоран имаха нескончаем запас от „прекрасни“ истории за Пол Вандерфелър, за това колко „европейски“ се държал, колко прочут бил със своята „духовитост“, въпреки че изящните му слова, които намираха чести поводи да повтарят, ми се струваха доста пошли (пазачите в караулката в Хампдън бяха по-остроумни), семейство Коркоран изпадаха в изтънчен и привидно съвсем искрен смях. Един от любимите начини, по които Бъни започваше някое изречение, бе съвсем невинно да спомене:
— Когато татко вечерял онзи ден с Пол Вандерфелър…
Ето го и него самият, великият, изпепеляващ ни с лъчите си от слава. Погледнах натам, накъдето Хю бе посочил на баща си и го видях — обикновен наглед мъж с добродушно изражение на човек, свикнал да бъде обслужван непрекъснато, наближаващ петдесетте, добре облечен, нямаше нищо особено „европейско“ в него, като изключим грозните очила и фактът, че бе значително по-нисък от средния ръст.
Нещо много близо до нежност се разля по лицето на господин Коркоран. Без да продума, той тръсна бебето в ръцете на Хю и забърза през моравата.
Може би защото семейство Коркоран имаха ирландски произход, или защото господин Коркоран бе роден в Бостън, но сякаш цялото семейство усещаше някаква загадъчна близост с рода Кенеди. Беше прилика, която се опитваха да развият, особено госпожа Коркоран, с прическата си и очилата „а ла Джаки“. Съществуваше и лека физическа прилика: големите зъби на Брейди и Патрик, заедно с прекалено загорелия им тен и хлътналите им страни извикваха сянката на Боби Кенеди. А другите братя, заедно с Бъни, имаха структурата на Тед Кенеди, с доста по-едри и малко заоблени черти, сбрани в средата на лицата им. Човек с лекота би ги сбъркал за далечни членове на рода, братовчеди навярно. Франсис ми разказа как веднъж с Бъни влезли в моден и претъпкан ресторант в Бостън. Имало списък на чакащите и келнерът поискал име:
— Кенеди — отвърнал ядно Бъни, поклащайки се на пети и в следващия миг половината от персонала се втурнал да разчиства една маса.
Вероятно всичко се дължеше на тези необичайни случки, които се лутаха из главата ми, или пък на това, че единствените погребения, които някога бях виждал, ги предаваха по телевизията и бяха държавни, във всеки случай погребалното шествие — дълги, черни, облени от дъжда автомобили, сред тях и бентлито на господин Вандерфелър — в мен бе свързано по някакъв съноподобен начин с друго погребение и друга, далеч по-внушителна колона автомобили. Бавно се придвижвахме напред. Открити коли с цветя, досущ като кабриолети в някакъв кошмарен парад на цветята, пъплеха зад катафалката, чиито перденца бяха спуснати. Гладиоли, боядисани хризантеми, палмови клонки. Духаше силен вятър и ярките венчелистчета се откъсваха и се превъртаха назад между автомобилите, залепвайки се по предните стъкла като конфети.