Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Гробището се намираше на магистралата. Спряхме, излязохме от мустанга (вратите на колите хлопваха унило) и застанахме, примигващи, на мръсния банкет. На трийсетина сантиметра от нас по асфалта профучаваха автомобили.
Гробището бе голямо, брулено от ветровете, равно и безлично. Надгробните плочи бяха подредени в редици като каравани. Облеченият в униформа шофьор на погребалната агенция излезе от линкълна, за да отвори вратата на госпожа Коркоран. Не знам защо, в ръцете си тя носеше малък букет от напъпили рози. Патрик й предложи ръката си, тя плъзна облечената си в ръкавица ръка в свивката на лакътя му, зад тъмните си очила изглеждаше неразгадаема, спокойна като младоженка.
Отвориха задните врати на катафалката и извадиха ковчега. Всички мълчаливо тръгнахме след него, когато го понесоха високо вдигнат по откритата морава, носейки се по морето от трева като малка лодка. Жълти панделки весело плющяха от капака. Небето бе враждебно и огромно. Минахме край един детски гроб, от който злорадо ни се хилеше пластмасов фенер във формата на тиква.
Балдахин на зелени райета от онези, използвани по време на градински партита, бе разположен над гроба. В него имаше нещо празно и глупаво, защото плющеше посред нищото, нещо безсмислено, банално и грубо. Спряхме и се разпръснахме на малки, мълчащи неловко групи. Не знам, но сигурно съм си представял нещо повече от това. Сдъвкани от косачките парченца боклук бяха разпръснати по тревата. Имаше фасове, разпознах части от опаковка от „Туикс“.
Изведнъж ме връхлетя паника и си помислих „Това е нелепо. Как можа да се стигне до тук?“
Колите профучаваха по магистралата.
Гробът вдъхваше почти необясним ужас. Никога преди не бях виждал гроб. В него имаше нещо варварско — зинала, сляпа, кална дупка. От едната й страна за семейството бяха наредени наклонили се сгъваеми столове, а от другата бе струпана прясната пръст. „Боже!“ Изведнъж, с ослепителна яснота, започнах да осъзнавам всичко. Защо да се занимаваме с ковчега, със сенника или с всичко останало, след като просто щяха до го хвърлят тук, да го зарият с пръст и да се приберат вкъщи? Това ли беше всичко? Да се отърват от него като боклук?
„Бън, о, Бън, съжалявам!“
Пасторът претупа службата, под балдахина лицето му изглеждаше зелено. Джулиан бе там, сега го видях, гледаше към нас четиримата. Първо Франсис, а след това Чарлс и Камила се присъединиха към него, но на мен ми бе все едно. Бях замаян. Семейство Коркоран седяха тихо с ръце, положени в скутовете: „Как могат просто да седят там край тази противна яма и нищо да не правят?“ Беше сряда. В сряда, в десет имахме час по съчиняване на гръцка проза и точно там трябваше да бъдем всички сега. Край гроба безмълвно лежеше ковчегът. Знаех, че няма да го отворят, но ми се искаше. Едва сега бях започнал да осъзнавам, че никога повече няма да го видя.
Носачите стояха в една тъмна редица зад ковчега, подобно на хор от мъдреци в трагедия. Хенри бе най-младият. Стоеше спокойно, прибрани пред себе си ръце — големи, бели ръце на учен, умели и добре поддържани, същите онези ръце, които бяха опипали врата на Бъни, за да намерят пулса, после завъртяха главата му напред-назад на нейния счупен ствол, а ние, останалите се бяхме навели над ръба и наблюдавахме със секнал дъх. Дори от онова разстояние виждахме ужасния ъгъл, под който се бе извил вратът му, обърнатата в грешната посока обувка, струйките кръв от носа и устата. Хенри се наведе още по-близо и вдигна с палец клепачите му, като внимаваше да не докосне очилата, които висяха накриво на главата на Бъни. Единият му крак се сгърчи в един-единствен спазъм, който постепенно затихваше до леко потръпване, докато накрая престана. Часовникът на Камила имаше секундарник. Видяхме как тихо се съвещаваха. Изкачи се след нея по хълма, подпирайки се с длан на коляно, избърса ръцете в панталоните си и отговори на неспирния ни шепот — мъртъв? той дали…? — с краткото и безлично кимване на лекар…
— Господи, умоляваме те сега, докато оплакваме кончината на нашия брат, Твоя слуга, Едмънд Грейдън Коркоран и го изпращаме от тази земя, не забравяме, че сме готови да го последваме. Дари ни с милостта Си да се подготвим за последния си час и ни пази от внезапна и ненавременна смърт…