Докато смъртта ни раздели

— Трябваше да й предам поздрав от един стар познат…

— Охо… — нямаше вид, че ми повярва.

— Често ли излиза за дълго?

Тя бързо каза:

— Имаше и вчера гости. Може би поздравите вече са й предадени.

— Кой е бил при нея?

— Не знам. Някакъв господин. Видях го само в гръб, когато излизаше.

— Как изглеждаше? Виждали ли сте го преди това?

— Не. Беше тъмно. Облечен бе обикновено — с шапка и палто, но хубаво.

Нещо ме прободе между плещите.

— Някакви особени белези? Не ви ли привлече вниманието нещо по-специално?

— Не знам…

Колебаейки се, казах:

— Не ви ли направи впечатление… начинът… походката му?

Тя сякаш се замисли. Изведнъж лицето й просветна:

— Да, разбира се. Като ми казахте това… всъщност мисля, че той влачеше единия си крак. Да, куцаше!

Изпотих се, обля ме гореща вълна, а в следващия миг изтръпнах, вледенен от студ.

Устните ми бяха съвсем вкоравени, когато казах:

— Може би имате ключ от жилището й?

— Ключ? Не! — Тя ядосано завъртя глава: — А портиерът пък е назначен от общината, така че изобщо не можеш да го намериш. Не, трябва да я чакате, докато се върне. — Тя се приготви да затвори вратата.

— Добре… Ще бъдете ли така добра да дойдете с мен горе? Мисля, че ще трябва да влезем насила. Може би с нея се е случило нещо лошо.

— Да влезем насила? Вие сте луд, човече! Ще се обадя в полицията!

Вратата пред мен се тръшна, но отвътре не дочух стъпки. Тя още стоеше зад вратата и слухтеше.

Казах пред затворената врата:

— Обади се! — и отново се качих нагоре по стълбите.

Животът се движи кръгообразно, описвайки по-големи или по-малки кръгове. На известни интервали се озоваваш в някоя ситуация и си казваш сам на себе си: „Това вече си го изживял.“

Когато стоях пред вратата на Олга Сьоренсен, изживях отново оня миг пред вратата на Ялмар Нюмарк отпреди няколко седмици.

И тази врата не бе трудна за насилване. Възползвах се от същите прийоми: счупих прозорчето на вратата, мушнах ръката си вътре и отворих бравата, превъртайки секрета на ключалката.

Вратата се отвори, а в същия момент се отвори и съседната врата. Мъжът, който се показа оттам, бе висок около два метра и имаше червени тиранти.

— Какво става тук, по дяволите! — изрева той.

— Обади се веднага в полицията, преди аз да съм го направил — казах му аз и погледнах безстрашно нагоре към него.

— Нямам нищо общо с полицията, дявол го взел — отговори оня, и изчезна отново вътре и затвори вратата след себе си със силен трясък.

Вдигнах рамене и влязох в жилището. Антрето беше тъмно и много късо. До едната стена стояха велурени ботинки и чифт моряшки ботуши, а на няколко единични закачалки висяха сиво-кафяво палто и стара престилка.

Предпазливо си поех дъх. Жилището вонеше на бира и на още по-лошо.