Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Светлината на свещта се стопи с отдалечаването на Хал и след малко се оказаха в непрогледен мрак. Тогава сферата започна да блести с меко златисто сияние. Мадлин се вторачи в нея. Цветът на светлината наподобяваше този на пламък, сякаш имитираше отнесената свещ. Тя се извърна и срещна погледа на Ронсард. Все още беше в съзнание и погледът му беше ясен. Той се усмихна и каза:
— Умна машинка.
Тогава отново чу гласовете и този път те бяха по-силни. Разпозна Доктор Хал, в чиято интонация се долавяше облекчение, а този, който му отговаряше беше…
— Това е Рейнар — каза на Ронсард.
— Докторе, Инспекторът с вас ли е? — извика някой.
— И Капитан Жияр, — каза Ронсард, разпознавайки с радост гласа — Успяхме.
Къде е обаче Никола, зачуди се Мадлин. Трябва да е бил много пред нас. Ако си беше дал сметка, че е изостанала, щеше да се върне да я потърси и щяха да го срещнат в катакомбата или в тунела. Ако е бил пред нея, осъзна и изтръпна. Но ако е бил след мен…
Гласовете се приближаваха, докато Хал водеше спасителната група към тях.
— Да, Крак ни каза, — говореше Рейнар — Никола и Мадлин с вас ли са?
Отговорът на Хал не се разбра, но тя чу Рейнар да отвръща:
— Не, не е с нас, вие сигурен ли сте…
Последваха още объркани обяснения, след което Хал изрече замислено:
— Но Арисилд Дамал, болният магьосник, също бе отвлечен. Той и Валяр трябва да са все още тук долу.
Мъжът, когото Ронсард бе разпознал като Капитан Жияр каза:
— Фалие и другите магьосници имат намерение да срутят подземните катакомби. Ако там е останал някой…
— Не можете да ги оставите там, — говореше гневно Рейнар — Никога нямаше да разберете къде е това копеле, ако не беше Никола. Аз отивам да го търся.
— Ще ви покажа пътя. — каза Хал.
— Не, — това отново беше Жияр — Само ще изгубим още повече хора. Мога да задържа Фалие и да им дам време да се измъкнат, но ако чакаме твърде дълго, този некромант ще се измъкне…
Последваха още възражения. Звучеше сякаш Жияр беше взел със себе си доста хора и Рейнар и Хал се намираха приклещени помежду им. Мадлин погледна към Ронсард.
Изражението на Инспектора беше уморено и изпълнено с горчива ярост. Той каза:
— Бих искал да те придружа, скъпа. Ти си изключителна жена, но малко помощ никога не е излишна — той въздъхна — Мога обаче да осуетя всякакво преследване.
— Благодаря, — прошепна тя, наведе се и го целуна по бузата, след което се изправи — Ще се върна.
Докато прекрачваше през вратата към тунела, чу Ронсард да прошепва:
— Моля се на Господа да се върнеш.
ДВАДЕСЕТ И ЕДНО
Никола гледаше как таласъмът се щура насам-натам и дере с нокти корема си. Беше изгубил интерес към тях, но отказваше да си иде и да пукне някъде другаде. Изгубеното време всъщност им беше от полза; надяваше се само, че Крак или Мадлин досега са успели да стигнат до повърхността, за да предадат местонахождението на Макоб на подкрепленията, които, поне теоретично, ги очакваха.
Както се бяха сгъчкали тук в процепа, не можеше да разбере дали Арисилд дава някакви признаци на връщане в съзнание. Ако не се съвземеше скоро, Никола нямаше представа какво да прави с него. Не можеше да го остави тук в това състояние. Сега, когато беше елиминирал големия таласъм, не знаеше какви други местни обитатели щяха да се появят и ако Арисилд не дойдеше в съзнание дотолкова, че сам да се защити, да го остави тук би било равносилно на убийство.
— Какво да правя с теб? — измърмори на себе си Никола.
— Мога ли вече да мърдам?
Гласът му беше по-скоро жалък шепот, но тъй като Арисилд проговаряше за пръв път от дни насам, събитието бе достойно за отбелязване. Никола би извикал от облекчение, но само се ограничи да каже:
— Да, но бавно. Онова още е долу. — Той се долепи до стената, за да му направи място — Как си?
— Доста… отвратително, всъщност.
Арисилд успя да се поизправи. Премигна, сякаш дори бледата светлина на лишея му идваше в повече. Лицето му бе ужасно изпито и измъчено, но беше жив.
— И доста объркан.
— Знаеш ли къде сме?
— Мислех, че съм си в къщи.
Арисилд надникна към сновящия отдолу таласъм. Той нададе пронизителен яростен вой и отново започна да дере с нокти корема си като оставяше дълбоки следи в прогнилата плът.
— О, Боже. Отвратително, не мислиш ли?
— Да, меко казано, — съгласи се Никола — Това е таласъм или поне нещо, което е останало от таласъм. Опитах се да го отровя, но понеже съществото е вече мъртво, май ще отнеме повече време, отколкото си мислех.