Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Арисилд посрещна това налудничаво обяснение с разбиращо кимване.
— Виждам, да. Възможно най-неподходящо. А сега, защо отново сме тук?
— Некромантът, когото издирвах те беше омагьосал с пръстен от труп, това спомняш ли си го?
Замъгленият поглед на Арисилд изведнъж се проясни.
— Някой дойде на вратата. Ишам беше излязъл и затова отворих аз. Беше някакъв мъж, подаде ми нещо… Леле, какъв съм глупак. Това е най-стария трик на света. — Той поклати глава с мрачно изражение. — подаде ми някакъв пръстен и каза, че искал от мен да му кажа къде е в момента човекът, на когото принадлежи. Казах му, че ще видя. Даже ми плати. Съседите от време навреме ми носят такива неща. Пръстенът най-вероятно е имал заклинание, просто, но изкусно, което ме е накарало да си го сложа. Къде беше?
— За мое най-голямо учудване, на крака ти. — каза Никола.
Сигурно опиумът беше направил Арисилд податлив на такива неща. Могъществото му бе неоспоримо в случай на директна атака, но замъглените му сетива го правеха уязвим за по-ловки, индиректни нападения.
— Идеята, всъщност е била доста добра; Ишам е щял да ми провери ръцете. Изобщо не си спомням да съм си го слагал. Но, ако съм бил под влияние на заклинанието, и не би имало как да си спомня. — Той въздъхна. — Предадох доверието ти, Никола.
— Хайде да отложиш обвиненията за малко по-късно, Ари.
Никола размишляваше усилено. Макоб сигурно пак беше сложил пръстена на Арисилд и просто беше хвърлил тялото му тук долу пред отвора на процепа, заедно с нежеланите кадаври. Е, не беше за чудене. Знаеше, че Макоб не храни почит към живота.
Никола отново провери какво прави таласъмът. Изглеждаше все по-разстроен и стоеше в отсрещния ъгъл на шахтата. Имаше вероятност да успеят да се промъкнат обратно до отвора и оттам да се доберат до другата страна на шахтата и да стигнат до пътя към външността.
— Можеш ли да се изправиш.
Арисилд се намръщи съсредоточено и направи опит да протегне краката си. Успя с известно усилие да сгъне колене и потръпна от болка.
— Още не. Ще продължавам да се опитвам. Имаме ли ограничение във времето?
— Не можем да си позволим много.
Никола си пое рязко въздух. След като беше престоял толкова време в безсъзнание, Арисилд сигурно се беше схванал ужасно. Каза:
— Слушай сега: този некромант е Констан Макоб и е мъртъв повече от двеста години. Разполага с онова, което е останало от трупа му и според мен използва една от сферите…
— Самият Макоб, Некроманта? Това не е никак хубаво. — прекъсна го сепнато Арисилд. След което погледът му внезапно се наостри — Трупът непокътнат ли е?
— Не, черепът го няма. — отвърна Никола. Изражението на Арисилд не беше окуражаващо. — Какво означава това?
— Той се опитва да се върне към живите, поне това е очевидно. Но как? — Арисилд се загледа смръщено някъде в далечината. — Подредбата на планетите е абсолютно неподходяща за такъв вид… чакай, не съм в безсъзнание от месеци, нали?
— Не, не. Само няколко дни.
— Значи е така. — Арисилд отново изпадна в размисъл, след което изведнъж попита — Каза, че една от сферите е в него. На Едуар. Коя?
— Онази, за която му е помогнал Иламирес Роан. Доктор Октав изнудил Роан да му я даде.
— Роан да е помагал на Едуар? Нямах и най-малко понятие… — Когато осъзна напълно смисъла на новината, Арисилд изруга невярващо. — Това копеле Роан. Дори не предложи да свидетелства в полза на Едуар. Знаех си, че е лицемер, но чак толкова…
— Знам. — изрече Никола с презрителна гримаса.
Арисилд прокара треперещи пръсти през косата си, сякаш се опитваше да подреди мислите си.
— Какво прави тази сфера?
— Не знам, Ари. Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш.
Никола леко повиши глас от раздразнение и той побърза да намали децибелите, поглеждайки към таласъма, за да се увери, че не беше привлякъл вниманието му. Той не гледаше в тяхната посока, понеже беше зает изцяло с желязото в корема си.
— Не, нямам никакво понятие — увери го Арисилд — Предполагам, че е било някакъв по-ранен опит. Роан, хъм. Е, щом не е последната, която направи Едуар, онази, за която аз му помогнах. Дори самият той смяташе, че тя е повече отколкото си е представял. — Арисилд кимна на себе си — Ако тя беше в некроманта, наистина щяхме да имаме неприятности. — Той вдигна поглед и видя физиономията на Никола. — Ох.
— Най-голямата от Колдкорт, черупката с цвят на мед ли? — попита неохотно Никола.
— Да, точно тя. — Арисилд се разтревожи. — Тя ли е в него?