Лъвовете на Ал-Расан

Азис ибн Дабир от племето на зуритите, пратен да служи във Фезана от царя на Картада, при когото пък го беше пратил господарят му Язир ибн К’ариф, властелинът на пустинята — беше извел сто мъже на запад от града същия този ден. Бяха се спотаили на южния бряг на Таварес, а по-късно пресякоха реката през един от бродовете.

По здрач отправиха вечерните си молитви към Ашар и после много предпазливо се върнаха по собствените си стъпки в малкото селце Орвила.

Още преди години, по времето на стария цар, беше решено, че ако проклетите слънцепоклонници някога дръзнат да тръгнат към Фезана, най-вероятно ще изберат Орвила, за да настанят обоза си.

Този извод сам се натрапваше и именно поради това планът на Алмалик Първи си струваше. Макар да не го бяха измислили ревностните последователи на Ашар, а пияниците от Ал-Расан, не можеше да се отрече, че е хитър.

И все пак воините маджрити бяха тези, на които се падна да го осъществят. Естествено. Кой от изнежените фезанци би бил способен на подобно нещо?

Джадитите, предсказуеми както винаги, наистина бяха пратили обоза си в Орвила. Убедени, че местните жители до един са избягали във Фезана, те дори не си бяха дали труд да поставят солидна стража.

Азис дочу безгрижен смях, видя палатките, усети миризмата на печено месо. Долови откъслечни разговори, но не разбра какво се говори. Това не беше важно. Важното беше, че воините му ще организират такова клане, че северняците ще бъдат потресени до дъното на нечестивите си души. Азис имаше някои идеи как да подсили още повече ефекта. Жалко, че жените на джадитите още ги нямаше — това щеше да е идеално. Азис от известно време беше без жена.

Той несъзнателно поглади чука, окачен на пояса му — любимото му оръжие. Беше го носил още баща му при легендарния първи поход на зуритите на запад. Един ден чукът щеше да принадлежи на най-големия му син, ако са рекли Ашар и звездите.

В този миг Ашар като че ли беше с него. Азис тъкмо се беше наканил да напусне наблюдателния си пункт и да нареди да започне атаката, когато нещо го накара да застане нащрек. Той вдигна предупредително ръка към двамата си спътници и опря ухо в земята. Конски копита.

Зачакаха. След няколко секунди се появи отряд войници, яхнали горди валедийски жребци. Азис жадуваше за тези коне не по-малко, отколкото за шанса да отреже главите и членовете на мъжете, които ги яздеха. Беше тъмно, но в Орвила горяха огньове, пък и зрението му беше завидно. Азис наброи не повече от петдесет конници. Можеха да се справят с тях, дори щяха да го направят с радост. Това вече беше война, която щеше да им донесе слава.

Времето беше много важно. Бяха им наредили да си свършат работата и бързо да се изтеглят, за да не останат извън стените на града. Азис видя новите конници да влизат в Орвила през портата в новата ограда, която беше възстановена след пожара миналото лято. Той се наведе към единия от хората си и шепнешком му даде нареждания. Всичко беше донемайкъде просто. Усложненията бяха излишни.