Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Стихотворението бе много кратко.
Сърце ми жал не ще да пусне
за верните другари мили,
за девите със рози-устни
и юношите лекокрили.
Край ручеи със ширнал бряг,
лежат момците бързоноги.
Девойките в полета спят,
где розите смъртта гризе ги.
По време на заключителната молитва, която бе извънредно дълга, усетих, че се поклащам, при това толкова силно, че ръбовете на новите ми обувки се врязваха под кокалчетата на глезените ми. Беше душно, хората плачеха, появи се някакво натрапчиво жужене, което се доближи до ухото ми, а после постепенно затихна. За миг си помислих, че ще припадна. Тогава осъзнах, че жуженето бе истинско и идваше от една голяма оса, която се стрелкаше насам-натам и се въртеше в кръг над главите ни. Франсис бе успял да я разяри, след като безрезултатно се бе опитвал да я прогони с листа, на който бе отпечатано описанието на заупокойната служба. Осата се гмурна към главата на ридаещата Софи, но видя, че тя не реагира, обърна се в полет и кацна на гърба на пейката, за да си върне силите. Камила крадешком се наведе на една страна и започна да сваля обувката си, но преди да успее, Чарлс успя да я размаже с един отекващ удар на молитвеника.
Пасторът се сепна, защото се намираше в ключов момент от молитвата. Отвори очи и погледът му попадна на Чарлс, който все още размахваше виновния молитвеник.
— И нека не линеят от пуста болка — изрече пасторът леко по-силно, — нито от мъка, като ония, що нямат никаква надежда, а през сълзи все към Теб да отпращат взор…
Бързо сведох глава. Осата все още се крепеше с едната си черна антенка за гърба на пейката. Загледах се в нея и се замислих за Бъни, горкия Бъни, който бе невероятно умел убиец на всякаква летяща напаст и преследваше мухите с навит на руло екземпляр от Хампдънския „Икзаминър“.
Чарлс и Франсис, които не си говореха преди службата, някак си бяха успели да се сдобрят до края. След последното „амин“, в абсолютно мълчаливо съгласие те се шмугнаха в празния коридор на страничния кораб. Зърнах ги преди да свият към мъжката тоалетна, бързаха мълчаливо, Франсис се спря, хвърли един последен, нервен поглед назад и веднага бръкна в джоба на сакото си за онова, което знаех, че бе там — плоска бутилка, бях го виждал да я вади от жабката на автомобила си.
Навън, в двора на църквата, денят бе кален и мрачен. Дъждът бе спрял, но небето бе тъмно и духаше силен вятър. Някой биеше църковната камбана, но не се справяше много добре. Тя се поклащаше неравномерно, с подрънкване, напред-назад, като звънче по време на спиритически сеанс.
Хората се опитваха да се доберат до колите си с издути от вятъра дрехи и придържащи шапките към главите си. На няколко крачки пред мен Камила бе застанала на пръсти и се опитваше да свие чадъра си, който я влачеше и тя пристъпваше ситно-ситно, с черната си траурна рокля приличаше на Мери Попинс. Тръгнах към нея, за да й помогна, но преди да я достигна, чадърът се обърна навън. За миг той поведе свой собствен, ужасяващ живот, крякаше и пляскаше със спици като птеродактил. Камила нададе внезапен, остър вик, пусна го и той веднага отлетя на метър във въздуха, преобърна се веднъж-дваж и се закачи във високите клони на един ясен.
— По дяволите — каза тя, загледа се нагоре към него, а после надолу към пръста си, по който се появи тънка нишка кръв. — По дяволите, по дяволите, по дяволите.
— Добре ли си?
Тя мушна наранения пръст в устата си.
— Нищо ми няма — отвърна на висок глас и раздразнено, гледайки към клоните. — Беше любимият ми чадър.
Бръкнах в джоба си и й подадох носната си кърпа. Тя я разтърси и я притисна към пръста си (бялото изпърполи, развята коса, помръкващо небе). Докато я наблюдавах, един врязал се в паметта ми спомен ме пренесе: небето бе в същото буреносно сиво, каквото бе тогава, покарали листа на дърветата и тя, с развяна около лицето коса, точно по същия начин…