Господарят на войната

Направи го още същия следобед. Дойде в двора на двореца, облечена в черна роба и без маска, така че всички видяхме ужасното й лице — изкривено от огъня, цялото червено и белязано, посукано и набраздено. Беше бясна на себе си, но решена да изпълни обещанието си и затова се зае за работа. Подкладохме един мангал, подхранвахме го с въглища, а когато огънят го нагря, роби донесоха кошници с грънчарска глина, която Моргана оформи като женско тяло. Замеси я с кръвта на дете, което беше умряло в града същата сутрин, и с росата, която един роб събра от тревата на двора. Нямаше гръмотевици, но Моргана каза, че противозаклинанието нямало нужда от гръмотевици. Тя плю, ужасена от онова, което бе направила — гротескно изображение на жена с огромни гърди, разкрачени крака и разтворен родов канал, а в корема на фигурата Моргана издълба дупка — това било утробата, където щяло да остане злото. Артур, Талиезин и Гуинивиър наблюдаваха като омагьосани как тя оформя глината и после обикаля три пъти около нея. След третата обиколка Моргана спря, вдигна глава към облаците и зави. За миг помислих, че някаква непоносима болка й пречи да продължи и че нейният Бог й заповядва да спре церемонията, но тогава тя обърна разкривеното си лице към мен.

— Сега ми трябва злото — каза тя.

— Какво е то? — попитах аз.

Рязката, която й служеше за уста като че ли се разтегна в усмивка.

— Ръката ти, Дерфел.

— Ръката ми?

Вече съвсем ясно видях, че тази цепка без устни наистина се усмихва.

— Ръката, която те свързва с Нимю — обясни Моргана. — Как мислиш, че тя направлява злото? Трябва да я отрежеш, Дерфел, и да ми я дадеш.

— Да, сигурно — възмути се Артур.

— Ти ме накара да извърша грях! — обърна се Моргана към брат си с писклив глас, — а сега подлагаш под съмнение мъдростта ми, така ли?

— Не, не — побърза да я увери Артур.

— На мен ми е все едно — безгрижно заяви Моргана, — ако Дерфел иска да си запази ръката, така да бъде. Сийнуин да си страда.

— Не — викнах аз, — не.

Изпратихме да повикат Галахад и Кълхуч. После Артур ни заведе и тримата в своята ковачница, където пещта гореше ден и нощ. Аз си свалих любовния пръстен от лявата ръка и го дадох на Моридиг, ковачът на Артур, и го помолих да запои пръстена към дръжката на Хюелбейн. Пръстенът бе от обикновено желязо, воински пръстен, но в него бе инкрустиран кръст от две златни пластинки, които бях откраднал от Свещения съд на Клидно Ейдин — същия пръстен имаше и Сийнуин.

Сложихме дебело парче дърво върху наковалнята. Галахад ме хвана здраво, обгърнал ме с ръце, аз вдигнах ръкава си и положих лявата си ръка върху дървото. Кълхуч стисна предмишницата ми, не за да я държи да не мърда, а за след това.

Артур вдигна Екскалибур.

— Сигурен ли си, Дерфел? — попита той.