Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Свещеникът очевидно бе изгубил ума и дума. Аз носех единствено мантията си от норка и лъвската маска на майка ми, но като се има предвид, че тя бе изработена от чисто злато и позлатен емайл, а към всичко това се добавяше и свободно разпусната ми златиста коса, вероятно съм представлявала удивителна гледка.
Брат Гуидо се опита да го извади от вцепенението.
— Както виждате, нося печата на лорд Лудовико. — И поднесе пред очите на стареца глинената плочка със змията, която ми беше показал преди час.
— Да, това… това е съвсем… всичко е наред. Само дето… — започна да фъфли старият монах.
— Какво?
— Ами, просто… Кои реликви по-точно? Тоест… да де… би желала дамата… би искала да види дожаресата? Нашият блажен свети Амброзий или… — Сведе очи към печата. — Нехущан? — Все едно кихна.
Брат Гуидо ме погледна и аз разбрах, че дори и той няма представа какво означава втората дума — ако изобщо беше дума.
— Разбира се, че светеца.
— Насам, моля! — кимна свещеникът.
Последвахме го покорно към стълби, които безсъмнено отвеждаха към крипта. По едно време дръпнах леко ръкава на брат Гуидо — не можехме да си позволим този монах да стои и да ни гледа, докато открием значението на нашите находки. Той ми отговори с леко кимване, а на стареца рече:
— Не си правете труда, братко. Вършете си вашата работа. Аз ще ескортирам дожаресата до реликвите. Става въпрос за лично покаяние, ако ме разбирате.
Монахът ми се поклони дълбоко и се изпари. Аз го възнаградих с най-незабележимото кимване на света, така, както бях виждала да прави майка ми със слугите, от които беше доволна. А после полетяхме надолу по стълбите.
Мрачна крипта, три горящи свещи за трима светци — всичките скупчени заедно, сякаш споделяха общо легло. Телата им бяха съсухрени, плътта — восъчнобледа, одеждите им — нацепени на парчета около изпосталелите им кокали. Жервез, Протеаз и Блаженият Амброзий, мумифицирани за вечността. Дори разкошът на златното им ложе не бе в състояние да компенсира факта, че те всъщност бяха скелети. А свети Амброзий определено бе най-грозният от тях — тялото му бе сгърчено и разкривено, главата му — издута като мехур, а лицето му — хлътнало от едната страна.
Брат Гуидо проследи погледа ми и поясни:
— Свети Амброзий е бил само с една скула. И приживе е изглеждал твърде нелепо.
Заехме се да огледаме внимателно криптата. От време на време си шепнехме, сякаш тримата светци не бяха мъртви, а спяха. Накрая аз отсякох:
— Тук определено няма нищо. Или поне нищо, свързано със змии. — И се загледах в странната глава на светеца, очаквайки някакво чудо.
— Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден — изрече напевно брат Гуидо, повтаряйки думите от легендата за свети Амброзий. В тази обстановка те прозвучаха по-скоро като молитва, само дето той не се бе молил от Рим насам.
— Тази вечер обаче ние сме слепците — промърморих. А после ми хрумна нещо: — Може би е добре да погледнем нагоре, така, както прави Меркурий на картината! — Двамата вдигнахме едновременно глави нагоре, но не видяхме нищо друго, освен светлия кръг на запалените свещи.
— Тогава може би на горния етаж?
— Струва си да опитаме — сви рамене спътникът ми. — И без това тази гробница като че ли не може да ни помогне с нищо. — И постави ръка върху сгърчения задник на светеца — не с неуважение, разбира се. Но това ме накара за пореден път да се зачудя колко бързо бе преминал в светския живот. Монахът се бе превърнал във войник. Заедно с расото си той бе съблякъл и последните останки от вярата си и бе скрил под войнишката броня съвсем нов човек.
Качихме се обратно в църквата и започнахме да се оглеждаме. Лампата на дежурния свещеник присветваше отдалече като светулка. Наоколо бяха запалени стотици свещи, така че светлината не беше проблем. Проблемът бе във вдъхновението. Претърсихме всяка крачка от това място, преструвайки се просто на любопитни туристи. Накрая свещеникът започна учтиво да изгася свещи все по-близо до нас. Мракът започна да ни поглъща бавно, но сигурно, докато накрая не останахме върху дребно островче светлина насред океан от тъмнина. Положението изглеждаше безнадеждно. Накрая открих един особено интересен иконостас със странни животни по върховете на колоните. Имаше коне, изправени на задните си крака, обърнали се назад дракони и всякакви други чудати същества. Повиках тихо спътника си.