Кинжалът на Медичите [bg]

Бе тъмно и валеше, когато самолетът се спусна от небето и се приземи на пистата на летище Малпенса в Милано. Час по-късно отново бях във въздуха в посока изток към Венеция на борда на миниатюрно копие на летателния апарат, с който бях пристигнал.

През краткия полет до летище Марко Поло успокоявах нервите си, като си мислех за изрисуваните руски матрьошки — като отвориш една, намираш в нея друга, докато най-после стигнеш до не по-голяма от кутрето ти кукла. Представих си, че се намирам на самолет, който се отваря, от него изскача по-малък, аз се смалявам и влизам в него, докато накрая се вмъквам в аероплан с размерите на дива патица, който се устремява към небето, за да се присъедини към ято други птици. По дяволите, летях прекалено дълго.

Скоро багажът ми и аз се озовахме на земята, а оттам — в частно такси, което зацепи развълнуваните води на Канале гранде.

Лий ми бе запазила апартамент в „Грити Палас“ — великолепен хотел с изглед към разкошния канал, някога дом на дож — могъщ властник на Венеция през шестнадесети век.

Вратата към стаята ми бе открехната, пиколото тъкмо оставяше на масата кошница с плодове. Помещението с висок таван бе просторно и пълно с антики, голям персийски килим и богато украсен полилей. Бях приятно изненадан. Лий се бе постарала.

Тикнах на пиколото някакви пари и той елегантно се оттегли заднешком.

Взех душ, разопаковах багажа си, запалих моята свещ и се пъхнах в леглото.

Майка ми и баща ми щяха да се влюбят във Венеция. Можехме да отседнем точно тук. Щях да пъхна босите си крака под меките възглавници на канапето, да се взирам във фигурите на високия таван и да слушам как татко угощава мен и мама с разкази за гордите и бедните, бродили по тези канали и улици, понесли в изпоцапаните си с бои ръце великолепни платна.

Изведнъж почувствах изисканата стая прекалено пуста, а нощта — прекалено необятна.

Шоколадче с форма на гълъб, увито в станиол в оранжево и бяло, се мъдреше на гигантската пухена възглавница до мен. Взех го и вдъхнах аромата му.

Легнах на една страна и запорих въздуха с гълъба, карайки го да лети напред-назад на трепкащата светлина, тъгувах по откраднатото си минало, копнеех за светлината на деня и да опра колене в гърдите на злодеите. Ноло Теци. Вернер Крел.