Кинжалът на Медичите [bg]

— Не мога да ви помогна — отсече тя.

Наведох се още малко.

— Синьорина Роси…

— Синьора — поправи ме тя и отново хвърли притеснен поглед към силуета зад вратата, после — към мен.

Налагаше се да сломя съпротивата й.

— Синьор Ареционе е показал бележките на някого тук. Искам само да науча името му, навярно да разменим две думи.

Призракът зад вратата натисна дръжката.

— Не, господине, никой тук не е виждал записките. Съжалявам. Моля, вървете си.

У мен започнаха да се зараждат разочарование и гняв. Положих усилие да ги прикрия. Знаех, че иска да ми каже, но просто се страхува. Длъжен бях да запазя спокойствие и да разбера защо.

Стъклената врата се отвори и един едър оплешивяващ мъж с неумолимо лице, облечен с кафяв костюм и жълто-кафява папийонка, пристъпи навън. На вид бе над шестдесет. Синьора Роси се завъртя на стола си.

— Професор Корта! — Кимна почтително с глава.

Измерих го от глава до пети. Кибритлия, дойде ми наум. Отзивчивост клоняща към нула, бе втората ми мисъл.

— Синьоре — обърна се той към мен с изненадващо остър глас — каква работа имате тук? Вече направихме изявления пред пресата и полицията.

— Допада ми папийонката ви, синьоре — заговорих аз. — Имам същата като нея, само дето моята бие повече на мармаладено. Предпочитам вашата.

— Благодаря — отвърна той и се поизчерви. — Сега ще ме извините ли? Закъснявам за среща.

С един поглед ме отпрати и изригна поток от думи на италиански към синьора Роси. После ме отвя като крайпътен знак и изхвръкна през вратата, през която бях влязъл.

Синьора Роси притеснено оправи бележника и писалката си.

— Виждам колко сте заета, синьора. Не съм дошъл, за да ви причинявам главоболия.

Подадох й статията от денвърския вестник и за минута я оставих на спокойствие, за да я прочете.

— Казвам се Реб Барнет, синьора Роси. Баща ми бе уредник в Националната галерия във Вашингтон. Двамата с майка ми загинаха при пожар в къщата ни веднага след като той се опита да се сдобие с последните бележки за Кръговете на истината.

Това привлече вниманието й.

— Можете да проверите по интернет — продължих. — „Вашингтон Поуст“. Двадесет и трети юли осемдесета година. Името му бе доктор Роло Ебърхарт Барнет.

— И вие може оттам да сте го прочели — запъна се тя, записвайки данните в бележника си.

Извадих паспорта си и посочих името.

— Не ми се налага да го чета. Бях там.

И двамата замълчахме за момент, докато разгледа паспорта ми, после отново хвърли поглед към мен.