Кинжалът на Медичите [bg]

Мускулите на стомаха ми се свиха. Ноло Теци наистина съществуваше.

— Нещо друго? — попитах, посочвайки към врата си отстрани.

— Si, si — оживи се синьора Роси. — Имаше… как го наричате… tatuaggio… отстрани на шията си. Змийска глава. — Усетих, че лицето ми се налива с кръв, чувах пулса с ушите си.

Исусе! Теци е бил тук след пожара в книжарницата. Взел ли е записките, или са изгорели в огъня?

— Какво му казахте? — попитах я с всичкото спокойствие, на което бях способен.

— Нищо — прошепна тя. — Разговаря с професор Корта. Оттогава последният е все угрижен. Предупреди ме с никого да не обсъждам бележките. Опитваше се да се свърже…

— С кого? С човека, видял записките? Професор Корта видя ли бележките?

— Не. Той не успя. Единствено…

— Кой? — настоях малко прекалено енергично. Тя покри треперещите си устни.

— Знаете ли къде мога да го открия?

Почти недоловимо кимна.

— Нея. Тя е моя приятелка. Не е на себе си след пожара. Чувства, че я грози голяма опасност и… си взе отпуска.

— У дома ли е? Може би в апартамента си?

— Не.

— Но можете да й предадете съобщение?

Обезсърчително мълчание.

— Синьора Роси, споменахте, че приятелката ви е в опасност. Повярвайте ми, ако човекът с татуираната змия е наблизо, приятелката ви наистина има от какво да се страхува. Дебне я смъртна заплаха. Предайте й, че се налага да говоря с нея. Отседнал съм в „Грити Палас“. Помолете я да ми позвъни по обяд. Тоест в дванадесет…

— Знам какво означава по обяд — бързо изрече тя, присвивайки очи, вперила поглед в мен, за какъвто и да е признак за измама.

Измина секунда.

— По обяд — повторих аз.

Тя кимна.

— Благодаря ви, синьора Роси. — Подадох й ръка.

— Франческа — допълни тя и я пое.