Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Щом се върна в офиса си, Пола опита да се залови за работа, но й бе невъзможно да се концентрира. Прочетеното за съкровището на Пьоленберг се въртеше непрекъснато в главата й. Било е похитено от нацистите. Този факт не съвпадаше с твърдението на Блек — той настояваше, че е подарък. Освен това баща й е бил генерал от армията, а не от СС. Може би това хвърляше съмнение върху думите на Блек, а възможно е и тя да гради някакви безразсъдни надежди върху нещо, което в края на краищата е само илюзия.
Към края на работното време главата я болеше страшно и всъщност бе пропиляла целия си следобед напразно — всичко извършено от нея трябваше да се изхвърли в кошчето. В 19:00 имаше покана за вечеря перспективата да разговаря с приятен, но незначителен човек беше само малко по-добра от изгледите да прекара самотно вечерта в очакване Блек евентуално да телефонира отново. Ако той не позвъни, тя щеше да бъде изправена пред загадка, която по всяка вероятност никога няма да бъде разрешена. Леля Амброзин и племенникът й Жако — това звучеше като приспивна приказка за деца. Приказка за някакво скрито съкровище, която тя никога не би се опитвала да разтълкува, ако сред объркаността и съмненията, нахлули в душата й, един факт не се налагаше над останалите. Ако имаше макар и частица истина в разказа на Блек, единственото важно нещо за Пола беше възможността да се изправи най-сетне лице в лице с баща си.
— Бих предпочела да не ходиш до Лондон. — Мисис Риджуей никога не бе натяквала или възпирала мъжа си. Само дълбоката й загриженост за здравето му я караше да повтаря тази фраза така често през цялата сутрин. Той все още кашляше, беше блед, а торбичките под очите му — подчертани. Беше си наумил да прескочи до Лондон, за да види Пола, и никакви думи на жена му не можеха да го накарат да промени решението си. — Простудата ти е така тежка, а това пътуване до Лондон в понеделник я задълбочи. Знаеш, че докторът ти нареди да не ставаш от леглото. Пътуването с влак може съвсем да влоши състоянието ти. Какво налага да отиваш пак?
— Днес съм много по-добре — отвърна бригадният генерал. — Болките ми преминаха, лекарствата свършиха добра работа. Не се тревожи напразно за мен, скъпа, не е необходимо. Много по-важно е да се прекратят тези щуротии около Пола. Известно ми е, че от нейното посещение насам не можеш да мигнеш.
— Няма да постигнеш нищо. Аз опитах, молих я да зареже всичко, но тя е непреклонна. На всяка цена иска да изрови миналото. И когато изкара всичко наяве, тя ще бъде тази, която най-много ще съжалява!
Съпругът й я обгърна с ръка, целуна бледите й клепачи и я притисна към себе си.
— Не толкова много, колкото ти и аз — добави нежно той. — Ние ще трябва да понесем най-голямата загуба: твоето душевно спокойствие, твоето щастие… това е моята грижа, нищо друго. Пет пари не давам за себе си, но не мога да понеса да те гледам нещастна, никога не бих го понесъл, знаеш добре. Аз пък знам какво означава това за теб. Ние сътворихме собствения си живот, мила моя, и няма да позволим на никого по какъвто и да е било повод да се втурне в него и да започне да го руши в последните ни години. Аз обичам Пола, добро момиче е. Струва ми се, че тя пообърка живота си, като заряза Джеймс, но това си е нейна работа. Генералът и всичко свързано с него пък е наша работа. Затова съм намислил да се срещна с нея и да я убедя да престане да се занимава с тези неща. Обещай ми да не се тревожиш.